— О, какво искаш? О, очите ми и краката ми, какво искаш? О, дробовете ми и жлъчката ми, какво искаш? Гр-рр!
Той издаде последния звук с такава сила, че очите му просто щяха да изхвръкнат.
— Исках да попитам — казах разтреперан, — дали бихте желали да купите един жакет?
— О, нека да видим жакета! — провикна се старият човек. — О, болното ми сърце, покажи ми жакета! О, очите ми и краката ми, извади жакета!
При тези думи той дръпна от косата ми приличните си на птичи нокти ръце и си сложи очила, които никак не разкрасяваха възпалените му очи.
— О, колко искаш за жакета? — извика старият човек, след като го разгледа. — О, гр-рр! Колко искаш за жакета?
— Четвърт гвинея — отвърнах аз, като се съвзех.
— О, дробовете ми и жлъчката ми — извика старият човек. — Не! О, очите ми, не! О, краката ми, не! Осемнадесет пенса. Гр-рр!
Всеки път, когато издаваше това възклицание, имаше опасност очите му да изскочат, а всяко изречение той изпяваше все по един и същ начин, който напомняше свирене на вятър, отначало ниско, после високо и най-сетне отново ниско. Не знам дали бих могъл да направя друго по-сполучливо сравнение.
— Добре — казах аз доволен, че сделката се бе свършила, — ще взема осемнадесет пенса.
— О, жлъчката ми — извика старият човек, като хвърли жакета на една поличка. — Излез от дюкяна! О, дробовете ми, излез от дюкяна! О, очите ми и краката ми — гр-рр! — не искай пари, да направим размяна.
Никога през живота си не съм бил така изплашен. Нито преди, нито след това. Но въпреки туй отвърнах му смирено, че искам пари и че нищо друго не ми трябва. Казах му, че ще седна вън и ще го почакам, без да го карам да бърза. И наистина излязох вън и седнах на сянка в един ъгъл. Седях там толкова дълго, че сянката се измести, слънцето ме огря, отново пропълзя сянка, а аз все седях и чаках да ми даде парите.
Надявам се, че в тази търговия не е имало друг подобен луд пияница. Съседските момчета непрестанно се втурваха в дюкяна, крещяха, че се е продал на дявола, и с викове го подканяха да извади златото си. „Чарли, ти не си беден. Само се преструваш, че си такъв. Дай си златото. Дай малко от онова злато, за което си се продал на дявола. Хайде! То е скрито в дюшека ти, Чарли. Разпори го и дай малко и на нас!“ Те не само го подканяха да им даде златото си, но даже му предлагаха и нож, за да разпори дюшека. Това така много го ядосваше, че през целия ден той непрестанно гонеше момчетата, които се разбягваха на всички страни. Обхванат от ярост, се запътваше към мен, като мислеше, че съм един от тях, и правеше такива гримаси, сякаш искаше да ме разкъса на парчета. Сетне тъкмо навреме се сещаше кой бях, вмъкваше се в дюкяна и лягаше на леглото си. Разбирах това от начина, по който пееше „Смъртта на Нелсон“, като издаваше бесни крясъци, изпъшкваше по едно „ох“ пред всеки ред и най-често възкликваше любимото си гр-рр. Като че ли това не ми бе достатъчно, та трябваше да понасям и непрестанните закачки и грубости на момчетата. Като виждаха търпението и постоянството, с което седях полуоблечен пред дюкяна, те навярно смятаха, че имам нещо общо със стария човек.
Той направи много опити да ме накара да се съглася на размяна, като веднъж донесе въдица, друг път цигулка, след това цилиндър, а най-после една флейта. Но аз не се поддавах на увещанията му и продължавах да седя отчаян на мястото си, като всеки път със сълзи на очи го молех да ми даде или пари, или жакета. Най-после той започна да се пазари, като всеки път увеличаваше цената с половин пени. Трябваше да минат два часа, за да стигнем до един шилинг.
— О, очите ми и краката ми! — извика той, като надникна от дюкяна след доста дълго мълчание. — Ще си отидеш ли, ако ти дам още два пенса?
— Не мога — казах аз, — ще гладувам.
— О, дробовете ми и жлъчката ми, какво ще кажеш за още три пенса?
— Ако можех, нямаше да взема нищо — казах, — обаче тези пари ми са много необходими.
— О, гр-рр! (Просто е невъзможно да се опише по какъв начин измъкваше от гърлото си това възклицание, като надничаше иззад вратата към мен и показваше само лукавата си стара глава.) Ще се съгласиш ли за още четири пенса?
Бях толкова изтощен и отпаднал, че приех предложението му. Взех с разтреперана ръка парите и си отидох по-гладен и по-жаден отвсякога. Беше малко преди залез. Подкрепих се напълно за три пенса и тъй като вече се чувствувах по-бодър, изминах още единадесет километра.
Вечерта легнах под друга купа сено, където си починах добре, след като си измих краката в едно поточе и ги обвих, доколкото можах, с няколко свежи листа. Когато на другата сутрин отново поех пътя си, видях, че той минава през хмелови разсадници и овощни градини. Беше късно лято и по дърветата се червенееха ябълки, а на някои места берачите на хмел вече бяха започнали работата си. Всичко ми изглеждаше много красиво и реших да спя през нощта между хмела. За другари щяха да ми служат дългите редици колчета, около които се виеха крехки листенца.