Сутринта мина в тези разпитвания. Бях седнал на прага на един празен дюкян на един ъгъл близо до пазара и се чудех дали да тръгна към съседните градчета, когато един файтонджия, минавайки с файтона си, изпусна, без да забележи, един конски чул. Подадох му го и тъй като съзрях в лицето му нещо добродушно, осмелих се да го запитам дали не знае къде живее мис Тротууд. Толкова често бях задавал този въпрос, че този път той замря на устните ми.
— Тротууд ли? — запита ме той. — Чакай да видя. Името ми е познато. Стара жена?
— Да — отвърнах аз, — възстаричка.
— Стои с вцепенен гръб? — каза той, като се поизправи.
— Да — казах аз. — Твърде е възможно.
— Носи и чанта? Има доста голяма чанта, сопнато държание и изведнъж напада човека, така ли?
Сърцето ми се преобърна в гърдите, като чувах колко вярно я описваше.
— Тогава ето какво ще ви кажа — продължи той. — Ако тръгнете там нагоре — и той показа към високата част на града — и вървите, докато стигнете до къщите с лице към морето, мисля, че ще ви кажат къде можете да я намерите. Но тъй като не вярвам да ви даде нещо, вземете това пени.
Приех подаръка с благодарност и си купих с него един хляб. Изядох го по пътя и поех посоката, в която ме беше изпратил моят приятел, като повървях доста, докато стигнах до къщите, за които ми беше споменал. Най-после ги видях пред себе си и като ги приближих, влязох в един малък дюкян. Там запитах дали ще имат добрината да ми кажат къде живее мис Тротууд.
Обърнах се към един човек зад тезгяха, който мереше ориз за една млада жена, последната обаче помисли, че въпросът е отправен към нея, и бързо се извърна.
— Господарката ми ли? — каза тя. — Какво искаш от нея, момчето ми?
— Бих желал да поговоря с нея, моля — отвърнах аз.
— Искаш да кажеш, ще й поискаш милостиня — отвърна девойката.
— Не, съвсем не — казах аз. — Но като се сетих, че в действителност я търсех тъкмо за тази цел, аз млъкнах, внезапно смутен, и лицето ми се обля в червенина.
Лелината ми прислужница (разбрах, че е такава по думите й) сложи ориза в малка кошница и си излезе от дюкяна, като ми каза, че ако искам да узная къде живее мис Тротууд, мога да я последвам. Не се нуждаех от втора покана, макар в този миг да бях така възбуден и разтревожен, че краката ми се подкосяваха. Последвах девойката и скоро стигнахме до една много спретната къщица с весели извити прозорци. Пред нея имаше малка квадратна градинка, пълна с цветя, грижливо обработена и издаваща прекрасен аромат.
— Това е къщата на мис Тротууд — каза девойката. — Сега вече знаеш това и то е всичко, което мога да ти кажа! — С тези думи тя избърза в къщата, като сякаш искаше да махне от себе си отговорността за появяването ми, и ме остави до градинската порта, загледан безутешно над нея към прозореца на приемната, където дръпнатата малко настрана муселинова завеска в средата разкриваше пред погледа ми едно голямо зелено ветрило или параван, закрепен за перваза на прозореца, малка масичка и голямо кресло. Това ми навя мисълта, че може би в този миг леля ми седи в лошо настроение тъкмо в това кресло.
Обувките ми бяха в плачевно състояние. Подметките ми се бяха отпрали парче по парче, а горната им част се беше така накъсала, че вече бяха изгубили вида на обувки. Шапката ми (която ми бе служила и за нощно боне) бе така смачкана и износена, че и най-старата и почерняла тенджера можеше без никакъв срам да се сравни с нея. Ризата и панталоните ми, изцапани от потта, росата, тревата и кентската пръст, върху която бях спал — а освен това и скъсани, — биха могли да изпъдят птиците от лелината ми градина, докато стоях край портата. Косата ми не бе видяла гребен или четка, откакто бях напуснал Лондон. Лицето, вратът и ръцете ми, несвикнали да бъдат излагани толкова много на въздух и слънце, бяха изгорели и малиненочервени. Бях посипан с прах от глава до пети и имах вид на човек, излязъл от варница. В това окаяно състояние, с пълно съзнание за впечатлението, което щях да направя, аз чаках да се представя на страшната си леля.
След като постоях така известно време, тишината на гостната ме накара да предположа, че тя не е там. Вдигнах очи към прозореца горе, където видях един приятен господин със свежо лице, който си затвори гротескно едното око, кимна ми с глава няколко пъти, поклати я, засмя се и се скри.