— Никъде — отвърна мистър Дик.
— Добре, как можете тогава да се преструвате на завеян, когато всъщност умът ви е остър като скалпел? — отвърна леля ми, смекчена от този отговор. — Сега вие виждате пред себе си младия Дейвид Копърфийлд и аз ви питам, какво би трябвало да направя с него?
— Какво трябва да направите с него? — каза мистър Дик със слаб глас, като се почеса по главата. — Какво трябва да направите с него?
— Да отвърна леля ми тържествено, като вдигна нагоре показалеца си. Хайде! Искам разумен съвет.
— Ако бях на ваше място — каза мистър Дик, като размишляваше и ме гледаше разсеяно, — бих… — Изглежда, че видът ми му внуши внезапно някаква идея, и той прибави енергично: — Бих го изкъпал!
— Джанет — каза леля ми, като се обърна с тих възторг, изписан на лицето й, който тогава не можах да разбера, — мистър Дик се справи с положението. Запали банята!
Макар че този разговор много ме интересуваше, не можах да се сдържа, докато той траеше, да не наблюдавам мистър Дик, леля ми и Джанет и да не довърша започнатия оглед на стаята.
Леля ми беше висока жена с остри черти, но съвсем не грозна. В лицето й, в гласа й, в походката й и в държането й имаше известна строгост, напълно достатъчна за онова въздействие, което бе оказала на едно такова деликатно създание като майка ми. Макар строги и неподвижни, чертите й бяха по-скоро хубави, отколкото обратното. Забелязах особено живите й светещи очи. Сивата й коса бе сресана на път в средата и бе покрита с боне, завързано под брадичката. Роклята й имаше сиволилав цвят и беше много спретната, обаче беше направена от възможно най-малко плат, сякаш за да не й пречи. Спомням си, че по-скоро ми приличаше на рокля за езда, без всякакви излишни добавки, отколкото на обикновена женска дреха. Отстрани носеше златен часовник, който по вида и направата си изглеждаше, че бе мъжки, и бе закачен на подходяща за него верижка с печати. Около врата си имаше нещо подобно на яка на мъжка риза, а на ръкавите й при китките се виждаха маншети от същия плат.
Както вече казах, мистър Дик беше с прошарена коса и свежо лице. С това бих изчерпал описанието на външния му вид, ако не бе особеният начин, по който бе сведена главата му — не обаче от възрастта му. Тя ми напомняше главата на някое от момчетата на мистър Крийкъл след бой. Сивите му очи, големи и изпъкнали, с някакъв воднист блясък, както и разсеяното му държане, смирението, с което се обръщаше към леля ми, и детинското му удоволствие от похвалите й ме караха да подозирам, че е малко луд. Но мисълта какво правеше той тук, ако наистина бе луд, ме озадачаваше твърде много. Беше облечен като всеки обикновен джентълмен: в широк сив сутрешен жакет и жилетка, както и бели панталони. Имаше часовник с верижка и пари в джобовете, които постоянно подрънкваше, сякаш много се гордееше с тях.
Джанет беше хубава цъфтяща девойка на около деветнадесет или двадесет години и представляваше истинско олицетворение на спретнатостта. При все че в момента не забелязах у нея нищо друго, тук мога да спомена това, което открих по-нататък, а именно, че тя беше една от цялата серия протежета, които леля ми бе вземала на служба с цел да им внуши омраза към мъжете, по които обаче обикновено извършваха тъкмо обратното — омъжваха се за фурнаджията.
Стаята бе така спретната, както Джанет и леля ми. Когато преди един миг оставих писалката, за да си я припомня по-добре, морският въздух отново нахлу при мен, смесен със сладостния дъх на цветята. Отново видях старомодните мебели, внимателно избърсвани и излъсквани, лелиния стол, на който никой друг нямаше право да сяда, масата й до кръглия зелен параван край извития прозорец, покрития с дрогет килим, котката, чайната масичка, двете канарчета, стария порцелан, съда за пунш, пълен със сухи розови листа, високия шкаф, в който се пазеха най-различни бутилчици и гърнета, и моята прашна личност на дивана, напълно неподходяща за цялата обстановка.
Джанет бе отишла да приготви банята, когато леля ми изведнъж се вцепени от възмущение, с което много ме разтревожи, и едва можа да извика:
— Джанет! Магарета!
При тези думи Джанет изтича по стълбата така бързо, сякаш къщата се бе запалила, втурна се към малката моравка отпред и изпъди възседнатите от две дами магарета, които се бяха осмелили да сложат копита върху тревата. В същия миг леля ми изскочи от къщата, сграбчи юздата на трето магаре, яхнато от едно дете, изви го настрани, изведе го от свещеното парче земя и издърпа ушите на нащастния хлапак, който водеше магаретата и бе дръзнал да извърши светотатство спрямо това недостъпно място.