XIV ГЛАВА
ЛЕЛЯ МИ ВЗЕМА РЕШЕНИЕ ОТНОСНО МЕН
Когато на следното утро слязох долу, аз видях леля си така унесена в мисли над масата за закуска, че водата от чайника се изливаше и обилно мокреше цялата покривка. Появяването ми прекъсна мислите й. Бях уверен, че аз съм причината за унесеността й, и повече от всякога почувствувах необходимост да узная какви намерения има тя спрямо мене. При все това обаче не смеех да издам тревогата си, за да не би да я обидя.
Но тъй като не можех да сдържам очите си така добре, както езика си, през време на закуската често отправях поглед към леля си. Не я заглеждах продължително, но видях, че и тя ме гледа — някак си странно и замислено, сякаш бях някъде далеч от нея, а не на другия край на малката кръгла маса. Когато свърши със закуската си, тя се облегна назад в стола си, сбърчи вежди, скръсти ръце и ме загледа с такъв втренчен поглед и така съсредоточено, че съвсем се смутих. Не бях свършил още закуската си и за да скрия смущението си, помъчих се да продължа да се храня, обаче ножът ми падаше върху вилицата, вилицата се спъваше в ножа, парчета бекон летяха във въздуха, когато се опитвах да ги нарежа, задавях се с чая, който упорито отиваше накриво, докато най-после се отказах да ям, целият почервенял под вперения поглед на леля ми.
— Хей! — извика тя след дълго време.
Вдигнах почтително очи и срещнах острия й взор.
— Аз му писах — каза леля ми.
— Кому?
— На втория ти баща — отвърна леля ми. — Пратих му едно писмо, на което е длъжен да обърне внимание, и ако не го стори, може да бъде сигурен, че ще се разправя с мене.
— Лельо, знае ли той къде съм сега? — попитах разтревожено аз.
— Съобщих му — отвърна леля ми, като кимна.
— Ще-ще ме дадете ли отново на него? — заеквайки, попитах аз.
— Не знам — отвърна тя. — Ще видим.
— Не, не мога да си представя какво ще правя, ако трябва да се върна при него — възкликнах аз.
— Не мога да кажа нищо по този въпрос — отвърна леля ми, като поклати глава. — Ще видим.
При тези думи сърцето ми трепна и ме обзе униние. Леля ми не ми обръщаше никакво внимание. Тя извади от шкафа една груба престилка, завърза си я, изми със собствените си ръце чайните чаши и когато всичко бе избърсано и наредено на таблата, а покривката бе сгъната и сложена върху приборите, тя позвъни за Джанет и й поръча да ги изнесе. След това сложи ръкавици, взе от шкафа една мъничка метличка и измете трохите, така че на килима не остана нито една прашинка; сетне нареди стаята и избърса праха, макар че и без това всичко бе в отличен порядък. Най-после, когато стаята бе придобила желания от нея вид, леля ми си свали ръкавиците и престилката, сгъна ги, сложи ги точно в това ъгълче на шкафа, от което ги бе извадила, занесе работната си кутия до собствената си масичка край отворения прозорец и седна да работи, със зеленото параванче между нея и светлината.
Когато вдяваше иглата, тя ми каза:
— Моля ти се, качи се горе, предай почитанията си на мистър Дик и му кажи, че бих желала да знам как напредва с мемоарите си.
Веднага станах и с готовност тръгнах да изпълня тази мисия.
— Сигурно ти се струва, че „мистър Дик“ е твърде късо име — каза тя, като ме погледна така вперено, както бе погледнала иглата, когато я вдяваше.
— Да, вчера то действително ми се стори много късо — признах аз.
— Не мисли, че той няма и дълго име, с което би могъл да си служи, ако пожелае — каза с достойнство леля ми. — Той се нарича Бабли — мистър Ричард Бабли е истинското му име.
Подтикван от детската си свенливост, аз тъкмо се готвех да кажа, че може би е редно да го наричам с дългото му име, когато леля ми добави:
— В никакъв случай обаче не трябва да се обръщаш към него с това име. Той не може да го понася. Това е негова особеност. Но тя съвсем не ми се струва странна, като знам колко е бил обиждан от хора с това име, та никак не е чудно защо толкова го мрази. У нас името му е само мистър Дик, така че, мое дете, внимавай и не го наричай другояче освен мистър Дик.