Обещах, че ще я послушам, и се качих горе, да изпълня поръчката. Когато го видях през отворената врата, си помислих, че ако винаги пише така усърдно мемоарите си, той сигурно много скоро ще ги свърши. Застанах зад гърба му и забелязах колко грижливо скърцаше с голямата си писалка по хартията, а главата му почти лежеше върху масата. Той беше така замислен в работата си, че аз имах достатъчно време да обхвана с поглед голямото книжно хвърчило в ъгъла, разхвърляните ръкописни свитъци, множеството писалки и най-вече — количеството мастило (изглежда, че той имаше дузини големи шишета), преди той да бе усетил присъствието ми.
— А, Феб! — извика мистър Дик, като остави настрана писалката си. — Какво става из белия свят? Виж какво ще ти кажа — прибави той с по-тих глас, — не бих желал да разгласяваш това, но… — (той ми кимна и като доближи устни до ухото ми, продължи: — този свят е луд, момчето ми — каза мистър Дик, като смръкна енфие от една кръгла кутийка на масата и се засмя сърдечно.
Като не се осмелявах да изкажа мнението си по такъв дълбокомислен въпрос, аз му съобщих това, което ми бе поръчала леля ми.
— И аз й изказвам почитанията си — отвърна в отговор мистър Дик — и вярвам — вярвам, че добре съм започнал — каза той, като прекара ръка през сивата си коса и хвърли един съвсем неуверен поглед към мемоарите си. — Ходил ли си на училище?
— Да, господине — отвърнах аз, — за кратко време.
— Спомняш ли си датата, на която са отрязали главата на крал Чарлс Първи? — запита ме загрижено мистър Дик, като взе перото, за да запише отговора.
Казах му, че това трябва да е станало в хиляда шестстотин четиридесет и девета година.
— Да — отвърна мистър Дик, като се почеса по ухото с писалката си и ме погледна в недоумение. — Същото казват и книгите, но не виждам как може да бъде така. Защото, ако се е случило толкова отдавна, как е било възможно хората около него да направят тази грешка и да вземат безпокойствата от неговата глава, след като е била отсечена, и да ги сложат в моята?
Този въпрос много ме смая, обаче нямаше какво да му отговоря.
— Чудно е как никога не мога да си обясня тази работа — каза мистър Дик, като погледна отчаяно ръкописа си и отново прекара ръка през косата си. — Никога не мога да я разбера. Но няма значение, няма значение! — продължи той весело. — Имам достатъчно време. Предай почитанията ми на мис Тротууд и й съобщи, че напредвам добре.
Бях тръгнал да си излизам, когато той привлече вниманието ми към хвърчилото.
— Как ти харесва това хвърчило? — запита ме той.
Отвърнах му, че го намирам много красиво. То трябва да беше около седем фунта високо.
— Аз съм го направил. Ще отидем някога двамата да го пуснем. Виждаш ли това?
И той ми посочи как то цялото беше внимателно изписано, но така ясно, че като хвърлих поглед върху редовете, на едно или две места забелязах как отново ставаше дума за главата на крал Чарлс Първи.
— Има си достатъчно канап — каза мистър Дик — и когато хвърчи, то носи надалеко написаното от мен. Това е начинът, по който разпространявам идеите си. Не знам къде могат да кацнат те. Това зависи от обстоятелствата, от вятъра, от много неща. Но аз го предоставям на случая.
Когато ми приказваше така, свежото му и бодро лице беше толкова мило, излъчваше такава доброта и внушаваше такова уважение, че сметнах думите му за добродушна шега. Затова се засмях, а и той се засмя и се разделихме като най-добри приятели.
— Е, детето ми, как е тази сутрин мистър Дик? — запита ме леля ми, когато влязох.
Съобщих й, че й праща почитанията си и че работата му върви много добре.
— Как ти се струва той? — попита ме тя.
Хрумна ми да отклоня този въпрос, като отговоря, че го смятам за твърде приятен господин, обаче леля ми не можеше да бъде заблудена така лесно. Тя сложи ръкоделието на скута си и като скръсти върху него ръце, каза:
— Виж какво! Сестра ти Бетси Тротууд веднага би изказала мнението си без всякакви заобикалки. Постарай се да приличаш на нея и кажи искрено какво мислиш.
— Вярно ли е, че той — вярно ли е, че мистър Дик — питам ви, лельо, защото не знам… вярно ли, че той е малко не с ума си? — заеквайки, попитах аз, тъй като се почувствувах на несигурна почва.
— Нищо подобно! — каза леля ми.
— О, значи така! — забелязах тихичко аз.
— Последното нещо, което може да се каже за мистър Дик, е, че е луд — заяви решително тя.