Нямах какво друго да кажа освен едно свенливо:
— Аха.
— Вярно е, че са го считали за луд — продължи леля ми. — Изпитвам егоистично доволство, като казвам, че са го считали за луд, тъй като иначе не щях да се радвам на съветите и на присъствието му в продължение на последните десетина години — в действителност от времето, когато сестра ти Бетси Тротууд ме разочарова.
— От толкова дълго ли? — казах аз.
— Имаха нахалството да го считат за луд — продължи тя. — Мистър Дик е някакъв мой далечен роднина; не е важно какъв. Няма защо да се впускам в този въпрос. Ако не бях аз, собственият му брат щеше да го затвори като луд през целия му живот. Това е всичко.
Боя се, че не бях искрен, обаче като видях колко много се засяга леля ми от тази работа, дадох вид, че и аз се възмущавам.
— Високомерен глупак! — възкликна леля ми. — Защото брат му бил малко ексцентричен, и то не повече от мнозина други, той не искаше да го държи в къщата си и го изпрати в някакъв си частен санаториум, макар че баща им, който го считаше за малко особен, изрично го беше предоставил на неговите грижи. Пък и той колко ли е бил умен, та да мисли така! Сигурно самият той е бил луд.
Тъй като леля ми беше напълно убедена в това, което казваше, аз и този път дадох вид, че съм на същото мнение.
— Така че аз се намесих — продължи тя — и му направих едно предложение. Казах му: „Брат ви е напълно с ума си — най-малкото — много повече, отколкото сте вие. Оставете го да получава малкия си доход и нека да дойде да живее при мене. Аз не се боя от него, не съм високомерна, готова съм да се грижа за него и няма да го измъчвам така, както са вършили това някои други хора (освен онези в санаториума).“ И след дълги разправии — продължи леля ми — го взех при себе си. Той е най-дружелюбното и най-разбраното същество на света. А колкото пък до съветите му! Но никой не познава ума на този човек така добре, както го познавам аз.
Леля ми поглади роклята си и поклати глава, сякаш искаше да покаже, че по този въпрос би могла да се опълчи срещу целия свят.
— Той имаше една обична сестра — продължи леля ми, — едно добро създание, което много го обичаше. Но тя направи това, което всички правят — взе си съпруг. А и той направи това, което всички правят — направи я нещастна. Това, както и причиненото от брат му огорчение, оказаха такова въздействие върху мистър Дик (надявам се, че поне то не е лудост), че той се разболя. Тези неща му се бяха случили, преди да дойде при мене, но споменът за тях и досега го потиска. Каза ли ти той нещо за крал Чарлс Първи, дете мое?
— Да, лельо.
— Ах — възкликна леля ми, като почеса носа си, явно озадачена. — Това е алегоричният начин, по който той се изразява. Той свързва болестта си с някакви големи безпокойства и тревоги и това е сравнението или метафората, или въобще както го наричат, което той употребява в случая. Пък и защо да не го употребява, щом го счита за подходящото?
— Разбира се, лельо — отвърнах аз.
— Много добре съзнавам, че това не е нито обикновен, нито делови начин на изразяване, и затова настоявам да не спомене нито дума за него в мемоарите си.
— Мемоарите му за собствения му живот ли се отнасят, лельо?
— Да, мое дете — отвърна леля ми, като пак се почеса по носа. — Засега той пише, за да увековечи живота на лорд-канцлера или на друг някакъв си лорд, един от онези хора, които плащат, за да бъдат увековечавани, обаче в последствие ще опише и собствения си живот. Досега не му се е удало да не спомене за крал Чарлс, но и то ще стане. Така поне си запълва времето.
После открих, че мистър Дик в продължение на десет години се мъчи да не вмъква крал Чарлс Първи в мемоарите си, безуспешно, разбира се.
— Повтарям — каза леля ми, — никой не познава ума на този човек така добре, както го познавам аз; и той е най-доброто и най-разбраното същество на света. Какво от това, ако понякога му се поиска да си поиграе с хвърчилото! И Франклин е пущал хвърчила. Доколкото знам, той е бил квакер или нещо подобно. А за един квакер е много по-смешно да пуща хвърчила, отколкото за когото и да било другиго.
Ако можех да предположа, че леля ми бе разказала тези подробности специално за мен и в знак на особено доверие, би трябвало много да се полаская от доброто й мнение. Но не можех да не забележа, че се бе впуснала в тях, защото въпросът интересуваше лично нея и нямаше нищо общо с мен, макар че се бе обърнала към мен поради липсата на друг слушател.
Едновременно с това не мога да не кажа, че благородното й застъпничество спрямо клетия безвреден мистър Дик не само вля в гърдите ми известна егоистична надежда за собствената ми съдба, но и събуди голяма топлота към самата нея. Започнах да долавям, че въпреки многото й чудатости и особени хрумвания у леля ми има нещо, заслужаващо почит и доверие. Макар че този ден тя бе така остра, както и предишния, и също така често се втурваше срещу магаретата, а и се изпълни с огромно възмущение, когато един млад човек от улицата хвърли поглед на Джанет през прозореца (което беше едно от най-големите нарушения спрямо лелиното достойнство), тя събуди в мене уважение, ако не и по-малко страх.