Голямо беше безпокойството, което преживях в промеждутъка от време, който трябваше да изтече, преди да се получи отговор на писмото й до мистър Мърдстоун. Постарах се да го потискам и да бъда колкото се можеше по-безшумно приятен на нея и на мистър Дик. Той и аз бяхме излезли да пуснем голямото хвърчило, само че аз все още нямах друго облекло освен чудноватите дрехи, с които ме бяха декорирали първия ден и които ме принудиха да седя вътре освен в продължение на около един час след мръкване, когато по хигиенични съображения леля ми ме заведе на разходка по скалите, преди да си легна. Най-после отговорът на мистър Мърдстоун дойде и за безкраен мой ужас леля ми ми съобщи, че самият той ще пристигне на другия ден, за да разговарят. На следния ден, все още облечен в чудноватите си дрехи, аз броях минутите, разкъсван от борбата между отслабващата надежда и усилващия се страх. Всеки миг чаках да се стресна от вида на мрачното лице, чието забавяне ме караше непрекъснато да потрепвам.
Леля ми бе придобила малко по-властен и по-строг вид от обикновено, но вън от това не забелязах в нея нищо друго, което да говори за готовността й да приеме човека, чието идване ме изпълваше с такава уплаха. До късно следобед тя седя с ръкоделието си край прозореца, а и аз седях до нея, докато мислите ми се въртяха около всички възможни и невъзможни резултати на мистър Мърдстоуновото посещение. Отложихме обеда си за неопределено време, но вече бе станало толкова късно, че леля ми нареди да го приготвят, когато внезапно тя даде тревога за появяването на магарета и за най-голямо мое учудване и ужас зърнах мис Мърдстоун на едно странично седло да кара право през свещената моравка и да спира, оглеждайки се, пред къщата.
— Махайте се оттам! — извика леля ми, като им се заканваше с глава и юмрук от прозореца. — Нямате никаква работа там. Как смеете да навлизате в чужд имот! Махайте се! Божичко, какво нахалство!
Леля ми така много се ядоса от хладнокръвието, с което мис Мърдстоун се оглеждаше наоколо, че просто се бе вдървила и не можеше да се втурне навън както обикновено. Аз се възползувах от случая да й съобщя коя е вредителката и че господинът, който се приближаваше до нея (пътят беше много стръмен и той беше изостанал назад), е самият мистър Мърдстоун.
— Не ме интересува кой е! — извика леля ми, като продължаваше да клати глава и с буйни движения да изразява всичко друго, но не и приветствие за добре дошли. — Няма да позволя да нарушат правилата ми! В никакъв случай няма да позволя това! Махайте се! Джанет, обърни го! Изведи го! — И зад гърба на леля си станах свидетел на една бързо проведена битка, в която магарето се съпротивляваше срещу всички и стоеше като заковано с четирите си крака в различни посоки, докато Джанет се мъчеше да го издърпа с юздата, мистър Мърдстоун се стараеше да го поведе напред, мис Мърдстоун удряше Джанет с чадъра си, а няколко момчета, които бяха дошли, за да наблюдават зрелището, крещяха буйно. Но когато леля ми изведнъж забеляза между тях младия злосторник, който служеше за водач на магаретата и който беше един от най-честите нарушители на наложения от нея закон, тя изтича на бойното поле, нахвърли се отгоре му, сграбчи го, довлече го в градината и като извика на Джанет да доведе пристави и съдии, за да го хванат, разследват и екзекутират на самото място, го държеше здраво да не избяга. Тази част от битката не трая дълго, тъй като младият негодяй знаеше най-различни хватки и номера, от които леля ми нямаше никакво понятие. Той скоро се откъсна от ръцете й и избяга, като остави дълбоки следи от подкованите си обувки върху цветните лехи и победоносно отведе магарето си.
През втората част от борбата мис Мърдстоун бе слязла от седлото и сега чакаше брат си пред долното стъпало, докато хазайката на къщата се приготвяше да ги посрещне. Леля ми, малко раздърпана от битката, мина край тях и влезе вътре с голямо достойнство, като не обърна никакво внимание на присъствието им, докато Джанет не съобщи за тях.
— Да си изляза ли, лельо? — запитах разтреперан аз.
— Не! Разбира се, че не, — отвърна ми тя, като ме бутна в един ъгъл до себе си и ме огради с един стол, сякаш това беше затвор или определеното за обвиняемия място в съдебната зала. Аз стоях там през целия разговор и оттам видях мистър и мис Мърдстоун да влизат в стаята.