— Искате да кажете, Тротууд Копърфийлд — каза леля ми.
— Да, да, разбира се. Да. Тротууд Копърфийлд.
Тази мисъл така бе завладяла леля ми, че още същия следобед тя ми купи дрехи и преди да ги облека, със собствените си ръце написа на тях името „Тротууд Копърфийлд“ с неизличимо мастило. Взе се решение, че всички поръчани за мен дрехи ще бъдат надписани по същия начин.
Така започнах новия си живот, с ново име и в съвсем нова за мене обстановка. Сега, когато всички съмнения бяха изчезнали, в продължение на много дни се чувствувах като в сън. Не смятах, че в лицето на мис Тротууд и на мистър Дик имам малко особени настойници. Не мислех ясно за нищо друго освен за себе си. Единичките две неща, които чувствувах, бяха, че старият ми живот в Блъндърстоун е започнал да се отдалечава, забулен от мъглата на времето, и че някаква завеса е паднала върху живота ми в „Мърдстоун и Гринби“. Никой по-нататък не вдигна тази завеса. Дори и в този разказ аз я вдигнах неохотно за миг и с радост я спуснах. Споменът за живота ми там е наситен с толкова болка, с толкова нравствена мъка и безнадеждност, че никога не съм се осмелил да сметна колко време съм бил обречен да го водя. Не знам дали той бе траял една година повече, или по-малко. Едничкото нещо, което знам, бе, че бях водил този живот и се бях отървал от него.
XV ГЛАВА
СЛАГАМ НОВО НАЧАЛО
Мистър Дик и аз скоро станахме най-добри приятели и много често, когато той свършваше дневната си работа, отивахме заедно да пущаме грамадното хвърчило. Той посвещаваше голяма част от всеки ден от живота си на своите записки, които обаче никога не напредваха, тъй като крал Чарлс Първи винаги се вмъкваше в тях рано или късно, така че съответната глава се изоставяше и се започваше нова. Търпението и надеждата, с които той понасяше тези вечни разочарования, смътната догадка, че има нещо сбъркано във връзка с крал Чарлс Първи, неохотните му усилия да не го допуща в ръкописа си и положителността, с която въпреки това той се вмъкваше там и объркваше всичко, ми правеха силно впечатление. Предполагам, че мистър Дик не знаеше повече от който и да било друг какво ще стане с труда му, ако го довърши, нито пък какъв ще бъде резултатът му. А и не беше необходимо да се безпокои с тези въпроси, тъй като, ако искаше нещо сигурно на този свят, то беше, че записките никога нямаше да имат край.
Особено трогателно впечатление ми правеше, когато гледах как мистър Дик пуща нависоко хвърчилото. Може би разказът му относно това, как хвърчилото, съставено от бракуваните листове на записките му, разпространява написаното в тях, да бе само въображение, но то се превръщаше за него в действителност, когато той гледаше, към хвърчилото във висините и канапът дърпаше нагоре ръката му. Никога не изглеждаше толкова блажен, колкото тогава. Когато надвечер седях край него на зеления хълм и той отправяше поглед към литналото в спокойния въздух хвърчило, аз си представях, че то вдига със себе си объркаността на разума му и я занася на небето. И когато той започваше да навива канапа и то се спущаше надолу в прекрасната светлина, докато най-после с трепкане кацваше на земята и лягаше там като нещо умряло, той сякаш постепенно се събуждаше от съня си. Спомням си как често пъти го взимаше в ръка и се оглеждаше унесено наоколо, като че ли и той, и хвърчилото бяха слезли долу заедно. Всичко това изпълваше сърцето ми с жал.
Но докато приятелството и близостта ми с мистър Дик напредваха, и благоволението на жарката му защитница не отслабваше. Тя така се привърза към мене, че в продължение на няколко седмици скъси новопокръстеното ми име от Тротууд на Трот. И дори ми вдъхна надеждата, че ако продължавам тъй, както бях започнал, ще мога да заема в сърцето й място наред със сестра си Бетси Тротууд.
— Трот — каза една вечер леля ми, когато дъската за табла бе сложена, както обикновено, пред нея и пред мистър Дик, — не трябва да забравяме образованието ти.
Това беше едничкият тревожен за мен въпрос, така че изпитах голяма радост, когато тя го засегна.
— Би ли желал да ходиш на училище в Кентърбъри? — запита ме тя.
Отвърнах й, че с удоволствие бих сторил това, тъй като градът бе съвсем близо до дома.
— Добре, а искаш ли да отидеш там утре?
Вече познавах добре бързината, с която леля ми вземаше решенията си, затова не се учудих от внезапното предложение и отговорих:
— Да.
— Добре — каза отново леля ми. — Джанет, поръчай сивото пони и кабриолета за утре сутринта в десет часа, а тази вечер опаковай дрехите на мистър Тротууд.