DAISY DARKER by Alice Feeny
Copyright © 2022 by Diggi Books Ltd.
© Мариана Христова, превод от английски, 2022
© Велислава Вълканова, редакция, 2023
© Фиделия Косева, дизайн на корицата
© Сиела Норма АД
София • 2023
ISBN: 978-954-28-4404-4
На Диги
Ти излекува разбитото ми сърце
и спаси живота ми – неведнъж.
Винаги ще те обичам
и винаги ще ми липсваш
Бележка от агента на автора
Получих този роман малко след миналата Коледа. Беше увит в опаковъчна хартия, вързана с канап, и някой го беше доставил на ръка в кабинета ми в централен Лондон. Не знам кой. Нямаше мотивационно писмо, нямаше дори бележка. В пакета намерих ръкопис. В наше време повечето автори изпращат творбите си по имейл, освен това не приемам непоискани текстове, но когато видях името на първа страница, ми секна дъхът. Защото авторът на тази книга беше починал отдавна. Никога не съм вярвал в призраци, но не мога да измисля разумно обяснение. Познавах автора достатъчно добре и знаех, че никой друг не може да е написал тази книга. След дълъг размисъл реших, че историята заслужава да се разкаже. Издателите на романа смениха имената на някои герои по юридически причини, но не промениха нито дума от самата история. Ако изобщо е история. Признавам: боя се, че поне част от това, което ще прочетете, може да е вярно.
Едно
Родена съм с дефектно сърце.
Денят, в който съм се появила на този самотен малък свят, бил и денят, в който за първи път съм умряла. Тогава никой не забелязал проблема със сърцето. През 1975 година медицината не била толкова напреднала, колкото сега, и приписали синия ми цвят на травматичното раждане. Била съм седалищно обърната и това усложнило нещата още повече. Умореният лекар казал на баща ми да избира между мен и майка ми и обяснил извинително и леко нетърпеливо, че не може да спаси и двете. След кратко колебание, за което щял да плаща цял живот, баща ми избрал съпругата си. Но акушерката ме убедила да дишам – въпреки малкия шанс за успех и макар да съм знаела, че е по-добре да си го спестя – и цяла болнична стая, пълна с непознати, се усмихнала, когато съм изплакала. Всички освен майка ми. Тя дори не ме погледнала.
Майка ми искала син. При раждането ми вече имала две дъщери и решила да кръсти всички ни на цветя. Най-голямата ми сестра е Роуз, което се оказало странно подходящо, защото е красива, но не без бодли. След нея – но четири години преди мен – се родила Лили. Средното дете в нашето цветно семейство е бледо, хубаво и за някои – отровно. За известно време майка ми отказала да ми даде име, но когато дошъл мигът, ме кръстили Дейзи1. Тя е жена без резервни планове, затова никоя от нас няма спасение във формата на средно име. Имало е много други – по-добри – варианти, но майка ми решила да ме кръсти на цвете, което често късат, тъпчат или плетат на венци. Най-нелюбимото дете винаги знае, че е най-нелюбимо на майка си.
Странно как хората постепенно израстват така, че да съответстват на имената си. Сякаш няколко букви, поставени в определен ред, могат да предскажат бъдещото им щастие или тъга. Да знаеш името на човека не е същото като да познаваш самия човек, но имената са първото нещо, по което съдим за хората и хората съдят за нас. Дейзи Даркър2 е името, което ми даде животът, и предполагам, че съм израснала до степен да му съответствам.
За втори път умрях точно пет години след раждането си. Сърцето ми напълно спря на петия ми рожден ден, може би в знак на протест, когато поисках от него прекалено много, като се опитах да доплувам до Америка. Исках да избягам, но бях по-добра плувкиня, отколкото бегачка, затова се надявах до обед да стигна до Ню Йорк с плуване по гръб. Не можах дори да изляза от залива Черен пясък. От техническа гледна точка умрях при опита. Това можеше да бъде краят ми, ако не бяха полуспихналите оранжеви странични плавници и десетгодишната ми сестра, Роуз. Тя заплувала към мен и ме спасила, издърпала ме обратно на брега и ме съживила с енергично дишане уста в уста, от което пукнах две ребра. Неотдавна беше спечелила значка за първа помощ като момиче скаут. Понякога подозирам, че съжалява. Задето ме спаси, имам предвид. Тя обичаше значката.
След като умрях за втори път, животът ми се промени завинаги, защото тогава всички разбраха със сигурност това, което според мен вече подозираха: че съм дефектна.
Купищата лекари, при които ме заведе майка ми, когато бях на пет, до един изрекоха едно и също нещо с еднакви изражения, сякаш бяха наизустили репликите от един и същ тъжен малък сценарий. Години наред ми правиха тестове, за да докажат колко малко години ми остават. Заболяването ми беше необичайно и тези лекари бяха запленени. Някои идваха от други страни само за да наблюдават откритите ми сърдечни операции; чувствах се едновременно като суперзвезда и като изрод. Въпреки всичките си опити не животът разби сърцето ми. Тази тиктакаща бомба в гърдите ми беше заложена още преди раждането – рядка вродена аномалия.