Предполагаем баща: Конър Кенеди
Майка: Лили Даркър
Дете: Трикси Даркър
Въз основа на извършения анализ можем да заключим без разумно съмнение, че Конър Кенеди е биологичният баща на Трикси Даркър. Моля, свържете се с нас за допълнителни подробности, ако желаете да обсъдим тези резултати.
Впервам поглед в думите, напечатани на хартия, за дълго време и се опитвам да проумея какво означават. А после си спомням Конър и Лили на плажа през хиляда деветстотин осемдесет и осма и правя изчисленията. Сигурна съм, че аз съм единственият човек в семейството, който знае, че са преспали един с друг, но не мога да повярвам колко съм била глупава толкова време да не наредя парченцата от пъзела. Лили открай време се отнасяше ужасно нехайно към секса. Мислех, че бащата на Трикси може да е всеки. И през ум не ми мина, че е Конър. Всички трябва да балансираме между мислите, които можем да си позволим да храним, и мислите, които се надяваме да превърнем в действителност.
Роуз вперва поглед в Конър. Аз също. Той се взира много дълго време в писмото в рамка, после се обръща и поглежда към Трикси, която все още седи на пода и се взира пред себе си. Откакто Лили умря, не е казала нито дума.
Моята племенница ми е като собствено дете, което ще имам някога. Повечето лекари, при които съм ходила с годините, казаха, че никой със заболяване като моето не бива да поема риска от забременяване; че ако го направя, бременността ще изтощи сърцето ми толкова много, че почти със сигурност ще ме убие. В някои отношения Трикси е целият ми свят. Никога не съм изпитвала нищо друго освен любов към това дете, още от първия път, когато го видях. Мисля, че някои хора биха я взели за моя дъщеря, ако ни видят една до друга, защото си приличаме достатъчно. Сега обаче се обръщам и я поглеждам като чужд човек.
– Защо всички ме гледате така? Какво пише там? – пита Трикси и зацапаното ѝ със сълзи лице отново се смръщва.
Никой не отговаря, защото отново чуваме, че някой ходи на горния етаж. Някой, който не би трябвало да е там.
Четиридесет и три
31 октомври, 04:55 ч. – само малко повече
от час до отлива
Обръщам се, взирам се в Конър и виждам, че лицето му е загубило всякакъв цвят. Той поглежда към Роуз, към мен и пак към Трикси.
– Не знаех – прошепва той. – Бях пиян. Предположих, че пие противозачатъчни. Ако знаех… Защо не ми е казала?
Поглеждам към Роуз и се питам дали и тя е пресметнала наум датите. В изражението ѝ има нещо странно. Може би липса на изненада?
– Винаги съм искал да бъда по-добър баща от моя – казва Конър, без да се обръща към никого по-конкретно. После се извръща настрана. Струва ми се, че плаче.
Той никога не говори за случилото се с баща му. Никой от нас не го споменава.
Емоционалните удари оставят невидими белези, които могат да болят също толкова, колкото физическите. Като малък, Конър понесе предостатъчно и от едните, и от другите. Всичко, което си спомням за случилото се с господин Кенеди, е, че полицията откри колата му, паркирана на най-високото място на скалата в деня след хелоуинското плажно парти и никой повече не го видя. На таблото имаше бележка, но в нея нямаше никаква логика.
Покойната ми съпруга открадна сърцето ми, а семейство Даркър открадна сина ми.
Съжалявам за човека, в който ме превърнаха животът и смъртта, както и за грешките, които допуснах.
Не ми остава нищо.
Тогава Конър беше на осемнадесет и след това се промени завинаги. Погребахме баща му – аз, разбира се, не отидох, оставиха ме вкъщи както винаги, – но ковчегът сигурно е бил празен, защото знам, че полицията така и не откри тялото.
Конър отново се извръща и поглежда към Трикси. Отваря и затваря няколко пъти уста като златна рибка. Каквито и думи да иска да каже, са прекалено уплашени, за да излязат. Той поклаща глава и се заглежда в тавана.
– Не знам какво става тук, но ще го прекратя.
Конър дръпва ключа от ръката на Роуз, тръгва към вратата, която води към коридора, но после се спира. Дълго се взира в дръжката, сякаш е нещо много сложно, което е забравил как да използва. После отваря вратата колкото се може по-бавно и внимателно.
– Заключете се вътре – прошепва той, подава ключа на Роуз, излиза от библиотеката и затваря вратата след себе си.
Трикси пак се разплаква и Роуз се втурва към нея.
– Всичко ще се оправи – казва тя и прегръща момичето малко неловко, сякаш изпитва нужда да го държи настрана.
Трикси се взира в нея, а после избърсва сълзите си с пижамата. Поклаща кестенявата си глава.