– Не ти вярвам.
И аз не вярвам на Роуз. Вече не съм сигурна на кого да вярвам. Изпитвам само страх: страх от това, което знам, и от онова, което не знам. Нервността издига в главата ми цял куп барикади, докато накрая ми се струва, че няма как да избягам.
В тази стара къща всичко се чува. Ако няма бъбрене, буря, телевизор или музика, която да заглушава шума, човек може да чуе как сградата скърца и пращи всеки път щом някой се раздвижи в нея. С постоянния саундтрак на вълните, тук често се чувствам така, сякаш съм се качила на стар кораб. Кораб, който всеки момент може да потъне. Стените на „Морско стъкло“ са тънки и обичат да подслушват, а стария под – да говори. Тази къща открай време не умее да пази тайни. Дъждът навън спира, воят на вятъра също, но почти ми се иска да бяха продължили. Сега е прекалено тихо. Можем да чуем неща, които ми се иска да не можехме и нямам предвид само осемдесетте часовника, които продължаваха да тиктакат в коридора.
Аз, Роуз и Трикси слушаме, а Конър тръгва по коридора към подножието на стълбището. Чуваме го как се качва по стъпалата, как върви по горния етаж и накрая стъпките му спират, както изглежда, точно над главите ни. Мисля си за разположението на мястото и осъзнавам, че трябва да е в стаята на Лили. Чуваме го как се връща обратно на площадката, вероятно за да провери друга стая, може би моята. Звуците се повтарят, докато той преглежда всички спални: бавни, методични стъпки, които се движат от единия край на „Морско стъкло“ до другия, преди да спрат на площадката точно над нас.
– Няма никого горе – казва Конър от първия етаж толкова тихо, че едва го чуваме. – Може просто да сме си въобразили или това да са звуците на стара къща по време на буря?
А после чуваме нещо, което звучи като падане по стълби.
И шумно тупване.
Точно пред вратата на библиотеката.
За няколко секунди всичко утихва. Аз, Роуз и Трикси се взираме една в друга, а после вперваме поглед в затворената врата, прекалено уплашени от това, което може да стои от другата страна.
– Сети ли си да заключиш вратата? – прошепва Трикси. Изглежда ужасена.
Роуз се втурва напред. Ръцете ѝ треперят толкова силно, че едва успява да пъхне ключа в ключалката. После угасява лампата. Очите ни нямат много време, но успяваме да видим силуетите си на лунната светлина през прозореца. Часовниците в коридора започват да удрят пет часа и Трикси запушва ушите си в опит да блокира звука. Това ми напомня на мен и сестрите ми, когато бяхме деца – как затваряхме очи и отброявахме секундите, за да не се страхуваме толкова.
„Едно Мисисипи… Две Мисисипи… Три Мисисипи…“
Не го правехме само когато навън бушуваше буря.
„Едно Мисисипи… Две Мисисипи…“
Понякога го правехме, за да не мислим за това, което се случваше вътре в „Морско стъкло“.
„Едно Мисисипи…“
Точно както сега.
Когато часовниците спират, всички продължаваме да седим мълчаливо. В тъмното. Сгушени една до друга, за да се борим не само със студа, а и със страха. После чуваме още стъпки.
Някой слиза по стълбите.
Четиридесет и четири
31 октомври, 05:05 ч. – по-малко от един час
до отлива
Роуз и Трикси изглеждат ужасени, когато бавните, равномерни стъпки продължават по коридора и спират точно пред вратата на библиотеката. Дръжката се обръща много бавно, а вратата се разтриса, когато човекът от другата страна осъзнава, че е заключена. Всички затаяваме дъх, докато вратата дрънчи. Къщата отново утихва. Шумът от стъпки се разнася отново и аз чувам да изскърцват пантите на вратата на килера под стълбите. Никоя от нас не казва нищо. Мисля, че истинският ужас винаги ограбва думите на жертвите си.
Минава време. Не мога да кажа колко много или колко малко. На два пъти чуваме как някой ходи от стая в стая и как влачи нещо след себе си. После къщата пак утихва. Напрягаме се да чуем още нещо, каквото и да е, но ушите ни долавят единствено звука от осемдесетте часовника, които продължават да тракат в коридора, и на няколко чайки, излезли за полет рано сутринта.
– Мисля, че може да си е тръгнал – прошепва Роуз и поглежда надолу към Трикси. – Отливът вече трябва да е достатъчен, за да прегазим до сушата. Трябва само да стигнем до входната врата. Искаш ли да сме смели и да погледнем?
– Няма нужда да ми говориш така, сякаш съм дете – прошепва Трикси в отговор. Изглежда и говори точно като дете.
– Или пък да почакаме? – предлагам аз. Смелостта никога не ми е била силна страна.
Роуз не ми обръща внимание – сякаш знае нещо, което аз не знам – и за последен път поглежда към Стената на постиженията. Сякаш чете моето стихотворение. А после казва нещо, което ми се струва толкова трудно за проумяване, че отначало не мога да отговоря.