Дейзи Даркър

– Ще попитам само веднъж. И се чувствам абсурдно и ме е срам, че изобщо питам. Но, Дейзи, ти ли стоиш зад всичко това?

Дълго време се взирам в нея, но тя дори не може да ме погледне в очите. Не знам как или защо си е помислила подобно нещо.

– Не – отговарям аз и избърсвам една сълза от бузата си. Роуз се взира в пода и сякаш съжалява. Но думите не идват с касови бележки; не можеш да ги върнеш обратно.

– Дейзи никога не би направила подобно нещо – прошепва Трикси и аз се радвам, че най-накрая някой в семейството вижда каква съм.

Роуз се обръща към нея.

– Каквото и да се случи, искам ти да стоиш зад мен. Ясно? – пита тя и племенницата ни кимва и застива съвсем неподвижно, буквално замръзнала от страх. Роуз тръгва безшумно към вратата на библиотеката и не ми оставя друг избор освен да я последвам. Попинс се опитва да направи същото, но сестра ми я изгонва.

– Не, Попинс. Засега остани тук. Трябва да сме много тихи.

Кучето поглежда към Роуз така, сякаш разбира всяка дума, и сяда обратно на килима.

Роуз бавно завърта ключа, ключалката изщраква и аз забелязвам, че ръката ѝ трепери. После бързо отваря вратата, сякаш зад нея може да има някой, но не виждаме никого.

– Стой отзад – прошепва тя през рамо и излиза в коридора. Гледам от библиотеката как се промъква към килера под стълбите. Вече знам, че каквото и да намери вътре, ще е нещо, което никой от нас не иска да види. Роуз посяга към дръжката, поколебава се и отваря вратата на килера.

Оттук не мога да видя това, което вижда тя, но езикът на тялото ѝ ми подсказва, че не е нищо хубаво.

– Стой тук – прошепвам на Трикси и тя кимва.

Излизам в коридора, поглеждам над рамото на Роуз и това, което виждам, ме стъписва повече от всичко друго тази нощ. Тялото на Лили е на пода в килера. Главата ѝ виси надолу, сякаш се взира в огледалото, завързано за ръката ѝ. Оставили са я до баба, татко и Нанси. И Конър. Вратът му изглежда счупен и около него е увито йо-йо. В отворената му уста е натъпкано нещо, което прилича на страница на вестник. Червена панделка го държи на място. Когато го виждам, съм принудена да отклоня погледа си.

– Задавил се е със собствените си думи – прошепва Роуз.

– Какво? – питам аз.

– Предполагам, че това трябва да означава статията, напъхана в устата му?

Отстъпвам крачка назад. Вече не мога да възприема нито частица от ужаса, който видях тук тази вечер. Мисля, че ще повърна. Втурвам се към кухнята и се навеждам над мивката, но не се случва нищо. После поглеждам към стената и виждам, че тебеширената поема отново се е променила.

Семейството на Дейзи Даркър беше от черно по-черно.

Един умря, а другите излъгаха, че не е станало нищо нередно.

Бабата на Дейзи Даркър беше най-стара, но и най-неразумна.

Завещанието ѝ накара ги да се почувстват ужасно, затова трябваше тя да умре безопасно.

Бащата на Дейзи Даркър след мечтите си тича до изнемога.

Себичността и пианото вкараха го накрая във гроба.

Майката на Дейзи Даркър беше актриса със сърце най-студено.

От трите деца не обичаше всички и заслужаваше да загуби ролята уредена.

Роуз, на Дейзи Даркър сестрата беше най-голяма от трите – и умна, и тиха, прекрасна, но обречена да умре в самота.

Лили, на Дейзи Даркър сестрата, бе най-суетната сред децата –

себична, разглезена, вещица съща. Заслужаваше онзи куршум във главата.

Племенницата на Дейзи Даркър бе преждевременно умно момиченце.

Както всички патета, изоставени в тишината, тя няма да понесе добре пущинака.

Тайната история на Дейзи Даркър беше тъжна да се разправя.

Но сърцето ѝ болно беше за нея началото, беше и краят.

Близките на Дейзи Даркър похабиха толкова години в лъжа.

Обречени заедно, те урока научиха, преди да умрат.

– Защо е зачертано името на Роуз? – прошепвам аз. – Тя не е мъртва.

– Виждам, че дишаш– чувам Роуз да казва на някого в коридора.

Излизам тичешком от кухнята, но не успявам да видя на кого говори. Изпитвам объркване, от което ми прилошава, защото тишината се разцепва от изстрел на пистолет. Виждам с ужас как Роуз пада на пода в коридора и ми се струва, че не само сърцето, а и целият ми свят се разбива.