Четиридесет и пет
31 октомври 06:00 ч. – отливът
Втурвам се към Роуз и коленича на пода до нея. Има толкова много кръв – прекалено много. Не знам какво да направя, но мисля, че каквото и да сторя, няма да промени нищо. Опитвам се да се съсредоточа върху красивото лице на Роуз, а не върху червената локва, която блика изпод нея. Всички часовници в коридора започват да бият шест часа и ми се иска да спрат. Искам всичко да спре. Времето никога не лекува нищо в тази къща – само причинява болка. Сигурна съм, че Роуз е мъртва, но тя отваря очи, взира се в мен и се намръщва.
– Дейзи? – прошепва.
– Тук съм, Роуз. Всичко ще се оправи – казвам аз.
Тя се усмихва, но не успява да прикрие болката си.
– Винаги си била ужасна лъжкиня.
После затваря очи, главата ѝ увисва настрана и аз разбирам, че си е отишла.
– Защо? – изкрещявам, вече без да се боя. – Какво направи?
Ставам, обръщам се и впервам поглед в човека, който застреля сестра ми. Вече не ме е грижа какво може да ми се случи.
– Всички ние те обичахме толкова много! Аз те обичах повече, отколкото мисля, че съм обичала друг човек. Защо застреля Роуз? Отговори ми! Защо?
Но Трикси не отговаря.
Ветеринарният пистолет на Роуз изглежда огромен в малките ѝ ръце.
Очите ѝ са разширени и обезумели. Тя избърсва една сълза от бузата си и побягва.
Роуз
Роуз, на Дейзи Даркър сестрата беше най-голяма от трите – и умна, и тиха, прекрасна, но обречена да умре в самота.
Прекара детството си с книги, въпреки че беше красива –
умна малка пчеличка, и трудолюбива.
Но да постигнеш мечтата си невинаги е прекрасно,
а разбитото сърце е нещо много опасно.
Да стане ветеринар беше по-важно за нея,
отколкото да позволи на самотното си сърце да запее.
Но да отблъснеш всички си има разплата –
някои нейни решения не си струваха цената.
Да предпочиташ животните не е престъпление –
може да се каже дори, че е нелошо решение.
Затова Роуз работи сама, кабинета си в свой дом превърна, докато нямаше при кого да се върне.
Щом настъпи часът, дори тя знаеше кого да обвини,
когато куршумът в гърдите ѝ се заби.
Само работа без забавление значи, че няма какво да се каже – тази последна почивка за нея първа е даже.
Четиридесет и шест
31 октомври, 06:10 ч. – отливът
Не мога да повярвам, че Трикси застреля Роуз, но я видях да държи пистолета в ръце, преди да хукне нагоре по стълбите. Не разбирам какво се случва, но ме е страх и съм още по-объркана от преди. Опитвам се да си спомня какво е да съм на петнадесет години, но не мога да си представя какво, за бога, се върти в главата на племенницата ми в този момент. В моята глава няма нищо. Дете, което мислех, че познавам толкова добре, все едно е мое, се оказва непознато. Опасно.
В къщата цари зловеща тишина, докато изкачвам стъпалата едно по едно. Дори те не скърцат. Намирам Трикси в стаята ѝ, но нито плаче, нито се е свила в ъгъла, както мислех, че е възможно да я заваря. Вместо това търси нещо в куфара си.
– Здравей, лельо Дейзи – казва тя и вдига глава, когато влизам в стаята.
– Какво правиш? – питам аз.
– Обличам се – отговаря тя с тон, сякаш въпросът ми е абсурден. – Не мога да стоя по пижама цял ден, когато имаме толкова работа.
Все още плаче. Питам се дали не страда от някаква форма на посттравматичен стрес. Може би е застреляла Роуз по грешка – всички бяхме толкова уплашени. После си спомням приспивателните и се питам дали това не е някаква ужасна реакция на лекарствата, които ѝ даде Лили.
– Майка ти… по-рано сложи хапчета в чашата ти. Искаше да ти помогне да заспиш…
– Знам. Родната ми майка не за първи път се опита да ме упои. Не изпих чая. Излях го в една саксия, когато никой от вас не гледаше – отговаря Трикси, разгъва някакви дрехи и слага избрания тоалет на леглото. Точно до пистолета, с който застреля Роуз.
– Помниш ли какво направи току-що? – питам много бавно.
– Много си забавна, лельо Дейзи. Не аз съм тази, която има проблем с паметта – отговаря тя. Сълзите ѝ са спрели.
„Една Мисисипи…“
– Какво означава това? – питам аз.
– Ти го правиш постоянно… забравяш какво наистина се е случило – отговаря тя и на лицето ѝ се изписва някакво странно съжаление. Не разбирам за какво говори.
„Две Мисисипи…“