– Искаш да кажеш, че не си убила Роуз и останалите от семейството? – питам аз, защото отчаяно копнея да има някакво друго обяснение.
– Разбира се, че не съм… – започва Трикси и аз за миг изпитвам облекчение. Може би това е само кошмар и скоро ще се събудя. Но не е. – Не бих могла да ги убия сама всичките. Имах помощник.
Вие ми се свят. И ми е странно.
– За какво говориш? – питам аз и си изпускам нервите. – Какво направи? Защо ти е да убиеш цялото семейство? И защо не уби и мен?
„Три Мисисипи…“
– Не бъди глупава, лельо Дейзи. Теб не можех да те убия, защото вече си мъртва.
Четиридесет и седем
31 октомври, 06:30 ч. – отливът
Струва ми се, че пропадам в някаква дупка.
– Какво каза? – питам, но Трикси ми обръща гръб и започва да се облича. Съблича розовата пижама и сгъва спретнато двете памучни части, после ги прибира под възглавницата си. Наблюдавам как спокойно си облича розова памучна риза и розови дънки.
– Защо не седнеш на леглото? – предлага тя. – Понякога припадаш, когато си спомниш, че си мъртва. Виждала съм те няколко пъти.
„Събуди се. Събуди се. Събуди се.“
– Това не е сън, Дейзи. Ти си мъртва от години – казва Трикси, сякаш ми чете мислите. Наистина сядам на леглото, но само защото ми се струва, че отново пропадам.
– Не може да съм мъртва. Имам работа. В старческия дом… – прошепвам аз.
– Така ми казваш винаги. Но колко ти плащат напоследък? – пита Трикси.
– Не ми плащат… Аз съм доброволка там. Аз…
– Ти посещаваш старческия дом. Не си доброволка. Никой от служителите не е чувал за теб. А повечето от обитателите никога не са те виждали. Ходиш там, защото това е едно от малкото места, в които от време на време чувстваш, че някой те вижда. Хората, изглежда, те виждат точно преди да умрат – както Роуз преди няколко минути – и ти обичаш да ги утешават, когато са уплашени и сами преди края. Това е много мило, но не е работа. Това е просто нещо, което правиш, за да убедиш самата себе си, че още си жива. – Тя въздъхва и изглежда искрено натъжена. – Обичам те, лельо Дейзи, и ми е много мъчно да те гледам така разстроена. Опитай се да си спомниш онази нощ, след хелоуинското парти през хиляда деветстотин осемдесет и осма.
Мисълта ми се е разсеяла. Това дете е полудяло.
– Какви ги говориш?
– Моля те, опитай се да си спомниш! Съсредоточи се! – подканва ме тя с нетърпелив глас. – Ти си била на скалата, видяла си майка ми и Конър да правят нещо, което не е трябвало, макар че, ако не са го били направили, предполагам, че нямаше да съществувам. Какво се случи после?
Спомням си точно какво се случи после. Избягах.
*
Конър и Лили навличаха дрехите си и ми крещяха, но сърцето ми биеше в ушите така оглушително, че не чувах какво викат. Знаех само, че никога повече не искам да виждам нито един от тях.
Човек трябва да внимава какво си пожелава.
Хукнах в тъмното по плажа, докато не се блъснах в Роуз. Тя държеше бутилка вино – забелязах, че е почти празна.
– Ето те и теб! – възкликна тя. – Започвах да се тревожа – търсих те навсякъде! Всички трябва да тръгнем скоро, иначе ще дойде приливът и няма да можем да минем по пътеката. Ти къде отиде?
– Беше с мен – каза Конър, който се беше задъхал от опитите си да ме настигне.
Вперих поглед първо в него, а после в Роуз. Накрая в Лили, която също беше тичала. Все още беше само по хавлия над банския си, а червилото ѝ беше поразмазано. Тя ме измери с поглед, от който ми се прииска пак да хукна.
– Нищо не съм видяла – изтърсих аз.
Роуз се намръщи.
– Какво не си видяла, Дейзи?
Усетих как бузите ми пламват. От евтиното вино, което бях изпила, ми се замая главата. Не знаех какво да кажа. Затова се спрях на истината.
– Току-що видях Конър и Лили да правят секс зад скалите.
За миг никой не каза нищо. А после Роуз се разсмя.
– Дейзи, ти си ужасна лъжкиня – каза тя.
Не ми повярва.
И Конър избухна в смях.
– Еха, Дейзи! Ама ти си имала голямо въображение!
– Ти изобщо знаеш ли какво е сексът? – попита завалено Лили. Беше пияна. И тримата бяха пияни. – Гледай какви лъжи разправяла малката Дейзи, когато е обърнала няколко чаши!
– Аз не лъжа. Лили е влюбена в Конър – заявих аз.
И тримата пак избухнаха в смях. После Роуз спря. Отначало си помислих, че е разбрала, че казвам истината, но после тя се усмихна. С онази усмивка, след като се досетеше как да нареди пъзела. На лицето ѝ се изписа изражението, което виждах, след като решеше някоя трудна задача.
– Ти ли беше? – попита тя, вперила поглед в мен. – Ти ли наряза на парчета новата ми синя рокля на рождения ми ден и се престори, че е била Лили? Да не би от години да разправяш лъжи, без някой да се усети? Да се опитваш да провокираш малки войни помежду ни?