– Боже мой! – засмя се Лили. – Дейзи е хлътнала по Конър! Затова е всичко!
И Роуз се засмя пак.
– Ти наистина ли си си паднала по Конър? – попита тя и злобната ѝ усмивка превърна красивото ѝ лице в грозно.
– Не – прошепнах аз.
– Както казах, ти наистина си ужасна лъжкиня, Дейзи – отговори Роуз, все още усмихната.
Взрях се в Конър и видях, че на лицето му се е изписало съжаление. Унижението беше по-страшно от разбитото сърце. А после на лицето на Лили се изписа гняв.
– Ти ли отряза плитките ми, докато спях? Вечерта преди рождения ми ден? Когато всички – включително аз – помислихме, че е била Роуз?
Побягнах, преди някой да може да каже още нещо. Това, че отрязах косата на сестра си, беше най-ужасното нещо, което бях причинявала на някого, а чувството за вина открай време не ми понасяше. Аз все още обичах близките си, дори когато ги мразех. Просто исках и те да ме обичат.
– Дейзи, чакай! – изкрещя Роуз, но аз хукнах и не погледнах назад.
Сигурно съм бягала – и тичала – повече от десет минути, предимно по нанагорнище, по крайбрежния пък към скалите над залива Черен пясък. Това беше най-краткият път до дома, когато морето се вдигнеше толкова високо, над и около скалите долу, които ми пречеха просто да мина по пясъка. Чувствах се толкова самотна. Не спирах да мисля за момчето, което първо ме целуна, а после ме нарече откачалка и беше право. Аз наистина бях откачалка и никой не ме обичаше. Никой дори не ме харесваше – даже собственото ми семейство. Струваше ми се, че сърцето ми трепери в гърдите.
Бях на половината път до дома, когато се случи. На самия връх на скалата, но толкова близо до пясъчните дюни и скритата пътека, която щеше да ме отведе до нашата част от Черен пясък и до втората, по която щях да стигна до „Морско стъкло“. В този момент исках само да се върна в стаята си, без никой да ме види, да затворя вратата след себе си и завинаги да се заключа от света.
Чух музиката, преди да чуя колата. Разбрах, че е Конър, заради песента. „Не се тревожи, щастлива бъди“. Спрях се насред пътя и си помислих, че може би е дошъл да ме спаси. Че може би все пак обича мен. Въображението ми се включи на бързи обороти както винаги и аз си представих как Конър ми казва, че Роуз и Лили са били само грешка, че и той иска да е бил първото момче, което ме е целунало.
Но колата не намали.
„Не се тревожи, щастлива бъди“ кънтеше над залива Черен пясък, а синьото волво се приближаваше. Но аз се тревожех и не бях щастлива. Спомням си, че небето беше индиговочерно, а звездите свенливи и понякога се криеха. Спомням си шума на морето, което плискаше вълните си долу, и си спомням колко ми беше студено. Зъбите ми не спираха да тракат.
Бях облечена само със синя дънкова рокля, раирана тениска с дълъг ръкав, чорапогащите си във всички цветове на дъгата и маратонките с маргаритки, а този Хелоуин беше страшно студен. Бях се покрила с импровизирания си костюм от чаршаф в опит да се стопля, докато вървях по пътя. Не ме интересуваше дали приличам на призрак – вече се чувствах като призрак. Може би Конър е видял само призрак, когато заби колата на баща си в мен с петдесет километра в час. Сигурна съм, че в противен случай би набил спирачки.
Спомням си усещането, когато полетях във въздуха. Толкова високо, като птица! Изобщо не болеше. Дори когато се стоварих на пътя. И белият чаршаф полетя, падна върху мен и покри лицето ми, сякаш ме обявяваше за мъртва. Колата се хлъзна напред, спря рядко и се разтресе. Двата еднакви лъча от фаровете ѝ попаднаха върху чаршафа и върху мен, скрита под него. А после всичко стана абсолютно неподвижно, безмълвно и спокойно.
Докато едната от вратите на колата не се отвори.
Най-напред чух гласа на Лили. Звучеше много пияна.
– Мамка му, какво беше това?
Още две врати се отвориха.
– Конър, мисля, че блъсна нещо – каза Роуз. – Трябваше да гледаш пътя, а не да си играеш със стереото.
– Не мога да повярвам, че се случва – каза Конър. Май беше по-пиян дори от сестрите ми. – То изскочи изневиделица.
– „То“ ли? – попита Роуз. Чух я как бавно върви към мен. Така, както би тръгнала към ранено животно отстрани на улицата. – Това костюмът на Дейзи ли е? – прошепна тя. – Боже мой, ти си блъснал Дейзи ли?
– Не! – извика Конър. – Не, това е само чаршаф!
– Чаршафите не отскачат от капака на колата – каза Лили.