Един от тях дръпна чаршафа. Мисля, че беше Роуз, защото първо чух нейния вик – тих вик, ако изобщо има такова нещо. Исках да я уверя, че съм добре. Но в този момент осъзнах, че не мога да говоря, не мога да отворя очи, изобщо не мога да помръдна. Бях само на тринадесет, но вече бях умирала осем пъти. Знаех, че дори сърцето ми да беше спряло да бие, има начини да го накарат пак да започне. Преди винаги успяваха. Тримата просто трябваше да повикат помощ.
– Какво направихме? – прошепна Роуз. – Какво… направихме?
Втория път изкрещя думите. Звучеше истерично.
– Ние не сме направили нищо! – каза Лили и изведнъж започна да звучи много по-трезвено. – Конър шофираше.
– Това не ни помага – заяви Роуз. – Трябва да помогнем на Дейзи.
Провери за пулс и аз си спомних колко топла беше треперещата ѝ ръка върху моята студена кожа. Отчаяно исках да вземе ръката ми и да ми каже, че всичко ще се оправи.
– Ударила си е главата. Много лошо. – Роуз се наведе над мен и аз усетих мириса на алкохол в дъха ѝ. – Не мога да намеря пулс и… мисля, че не диша. – Роуз се разрида високо. – Трябва да намерим телефон и да повикаме линейка.
– Как? – попита Лили и чух, че и тя плаче.
Всички знаехме, че не могат да повикат помощ, без да отидат с колата или в града, или до „Морско стъкло“, след което да слязат по пътеката в скалата, да прекосят другата пътека и да използват стационарния телефон на баба. И единият, и другият вариант щяха да отнемат поне двадесет минути и тогава вече можеше да е късно, ако все още не беше. През хиляда деветстотин осемдесет и осма нямахме мобилни телефони. Дори сега, в този ъгъл от корнуолския бряг няма телефонен сигнал.
– Чакайте! – обажда се Конър. – Трябва да помислим, преди да направим нещо, за което може да съжаляваме.
– Какви ги говориш? Ти вече не направи ли нещо, за което съжаляваш? – изкрещя му Роуз. – Ти уби Дейзи!
– Скъсаха ме на шофьорския изпит – рече тихо Конър.
– Какво каза? – попита Роуз.
– Не можах да изкарам книжка, но не исках да ти казвам, че са ме скъсали. Как можех да призная на гениалното си гадже, което заминава за „Кеймбридж“, че не съм издържал един най-обикновен изпит? Затова излъгах. Заради теб. И не съм молил баща си да взема колата му, защото нямаше да ми разреши – той знае, че нямам книжка.
– Боже мой! – прошепна Роуз.
– Ще вляза в затвора – продължи Конър. – Ще кажат, че е непредумишлено убийство. Аз съм пил. Ще ме затворят. С живота ми ще бъде свършено… Никога няма да си намеря работа. Просто исках да закарам гаджето си на парти, преди да замине за университета – гаджето, което вероятно и без това щеше да ме зареже, – а сега ще вляза в затвора.
– Никога нямаше да те зарежа, защо изобщо си го помислил? – възкликна Роуз. – Това беше злополука…
– Злополука, за която ще съжалявам цял живот.
Настъпи тишина. Чувах само шума на морето. Беше като приспивна песен и усетих как се пренасям някъде другаде. А после Конър отново заговори.
– Трябва ли да правим нещата още по-лоши, отколкото вече са? – попита той.
– Какво имаш предвид? – отвърна Роуз. – Дейзи е мъртва. Нищо не може да е по-лошо! Съжалявам, че си излъгал за книжката, съжалявам, че ще загазиш, но вината е твоя.
– Така ли? Вие и двете знаехте, че малката ви сестричка е на партито тази вечер, когато трябваше да е на сигурно място у дома. Родителите ви ще разберат, че никоя от вас не се е погрижила за нея, че не сте се опитали да я върнете в „Морско стъкло“. Позволихте ѝ да пие алкохол, а после я оставихте сама на плажа, макар че е малолетна и с болно сърце. Изтормозихте я и я накарахте да избяга. Семейството ви ще ви намрази също толкова, колкото и мен, за цял живот.
Исках да им кажа, че съм добре. Че няма нужда да се тревожат. Но не можех да помръдна.
– Прав е – каза Лили. – Наистина ще ни намразят.
– Вие да не сте полудели? – попита Роуз. – Какво предлагате? Да я оставим тук, на пътя, като случайно сгазено животно?
– Не – отговори Конър и аз изпитах безкрайно облекчение, докато не заговори пак. – Предлагам да я хвърлим от скалата.
Дори да можех да говоря, на този етап не мисля, че бих успяла.
– Помисли – продължи тихо той. – Знам колко си разстроена, но на Дейзи и без това не ѝ оставаше да живее много. Всички го знаем. Всички лекари, които я прегледаха, казаха, че болното ѝ сърце няма да издържи още дълго. Тя беше добър човек Нямаше да иска това да тежи на теб, на мен или на Лили като примка на врата цял живот. Каквото и да направим, нейният живот свърши, но няма нужда да свършва и нашият. Ще изглежда като нещастен случай. Трябва само да се приберем и да си мълчим. Да кажем, че се е отдалечила от плажа, без да забележим.