– Може ли да ни кажеш какво се случи?
Трикси полага всички усилия да отговори въпреки риданията си.
– Просто дойдох долу да си налея вода. Баба беше… на пода. Когато я докоснах… беше студена. Когато казах името ѝ… не отговори. – Отново се разплаква.
– Трябва да се обадим в полицията – казва Конър.
– Защо, за бога? – пита Лили. – Очевидно е какво е станало.
– Наистина ли? – пита той.
– Да. Имаме стол, който е прекатурен на една страна. Баба очевидно е стояла права на него, докато е пишела една от шантавите си поеми на черната стена и сигурно се е подхлъзнала.
– Според мен не можем да сме сигурни – отговаря Конър.
– Аз знам със сигурност, че ти си криминален репортер, а не детектив, а и никой не те е молил за мнение – казва Лили. – Това е семеен въпрос. Ти не си от семейството и дори не разбирам какво правиш тук.
Това е грубо дори за Лили.
– Това, което правя в момента, е да се чудя защо една възрастна жена, която много обичах, лежи на пода и изглежда, че някой ѝ е разбил главата с тъп инструмент. – Той се обръща към Роуз. – Ти как мислиш? Какво се е случило?
Тя забива поглед в плочките на пода, сякаш не може да го погледне в очите.
– Мисля, че баба току-що умря, и съм много разстроена. Сигурна съм, че всички сме разстроени. Както каза Лили, аз съм ветеринар, а не човешки лекар. – Поглежда го гневно и аз се радвам, че не съм на негово място. – Сега не е моментът за твоите теории на конспирацията или безумни обвинения. Баба винаги е била мила с теб, прие те в дома си и семейството ни. Опитай се да проявиш малко уважение и състрадание, ако не си ги забравил съвсем.
Обръща му гръб и прегръща Лили и Трикси, които сега плачат и двете. Заставам до тях, сякаш безмълвно избирам страна.
– Много ще ми липсва – промълвявам, неспособна да си представя живота без баба.
– Просто не мога да повярвам, че я няма – казва Лили.
Роуз я притиска по-плътно до себе си.
– Знам. И аз не мога, но тя живя дълго и щастливо и ние ще го преодолеем. Някой трябва да каже на татко какво се е случило.
Роуз винаги е разчитала някой друг от семейството да уреди проблем, който няма очевидно решение, проблем, който не е сигурна как да разреши. Когато никой друг не отговаря и не помръдва, тя въздъхва.
– Предполагам, че ще съм аз.
Проследяваме с поглед как излиза от кухнята и се спира в коридора, пред вратата към музикалната стая, където баща ни избра да спи. Главата ѝ е наведена колкото може повече надолу. Забила е поглед в пода и аз почти чувам как щракат колелцата в мозъка ѝ. Музикалната стая беше едно от малкото места, на които никога не ни позволяваха да играем като малки. Роуз се поколебава, преди да почука, също като малкото момиченце, което беше някога, уплашено баща му да не му се разкрещи, че прекъсва работата му.
Почуква и всички чакаме, но никой не отговаря.
Роуз отново почуква, полека натиска дръжката и отваря вратата.
– Няма никого – казва тя и поглежда назад към всички нас. – Никой не е спал на походното легло. Татко не е тук, нито пък нещата му.
Лили се втурва напред и сграбчва Роуз за ръката, както когато бяхме деца.
– Знам, че беше разстроен заради баба и завещанието, но нали не мислиш, че…
– Нека не правим прибързани заключения – казва Роуз, макар да съм сигурна, че всички ние сме направили не едно и две. – Ще намеря чаршаф, за да покрием тялото на баба. Искам да я запомня такава, каквато беше. Някой може ли да се качи горе и да събуди Нанси?
Казвам, че аз ще го направя и Конър идва с мен. Предполагам, че просто не иска да остава сам със сестрите ми, но се радвам, че имам компания. Сега къщата не ми се струва същата. Сякаш и тя скърби. „Морско стъкло“ е по-студена, по-спокойна и по-тиха от преди. Чувам само тиктакането на часовниците в коридора и тихото плискане на вълните в скалите отвън. Като малко момиченце си представях как морето нахлува през пукнатините в скалите, през вратите, през прозорците и се плисва надолу в комина, докато ние сме си в леглата, как „Морско стъкло“ се напълва до тавана с морска вода и всички ние се носим под повърхността, без да можем да излезем от къщата. Представях си как в тази къща на семейството ми му се случват множество лоши неща, но само нощем. Може вече да не съм дете, но още ме е страх от тъмното.
Конър се спира на площадката и аз забелязвам, че по дънките му има тебешир. И той го вижда и се опитва да го изтърси. Не казвам нищо. Вратата към спалнята на майка ми в дъното на коридора е леко открехната. Замръзвам и осъзнавам, че просто не знам какво трябва да кажа в тази ситуация. Сякаш усетил нервността ми, Конър пристъпва напред и прочиства гърло. Почуква съвсем леко, но вратата се открехва още малко и въпреки мрака и двамата виждаме силует в леглото. Не разбирам как някой може да не се е събудил от вика на Трикси, но майка ми открай време спи дълбоко. Никога по-малко от осем часа на нощ, в противен случай състоянието на кожата ѝ ще се влоши – така си мисли. Добрият сън е нещо, което често постига с помощта на лекарства и алкохол.