– Нанси? Извинявай, че те смущавам… – започва Конър.
– Какво? Кой е? – пита един глас в тъмното. Но човекът, който сяда в леглото, не е майка ми, а баща ми. Изглежда също толкова учуден, колкото ние, че го намираме тук. Нанси се надига секунди по-късно и сваля маската от очите си и слушалката от ушите си, преди да погледне към нас. Когато вижда татко в леглото до нея, само дето не изскача от леглото.
– Не е това, което изглежда! – прошепва тя в посока към нас.
– Напротив, точно това е – въздъхва татко и хваща главата си с две ръце.
При мисълта, че разведените ми родители спят в едно легло, занемявам.
Конър отново прочиства гърло.
– Имаше нещастен случай… и мисля, че ще е най-добре и двамата да слезете в кухнята, когато… – Боя се, че ще каже „се облечете“. Той обаче се задоволява със „се приготвите“ и двамата излизаме.
Долу в кухнята неверието е отстъпило място на страх. Покрили са баба с нещо, което ми прилича на червено-бяла покривка и сестрите ми се взират във варовиковата поема за семейството ни.
– Тебеширът беше в ръката ѝ – казва Роуз.
Почеркът на баба е красив и много характерен. Всички стихотворения в нейните детски книжки са написани на ръка с мастило. Навремето се опитвах да пиша по същия начин, с наклонени свързани букви, но никога не ми се получаваше толкова красиво. Баба имаше обяснение за това, както за всичко друго: „Разбира се, че всички имаме различен почерк. Също като отпечатъците от пръсти или ДНК, това ни напомня, че сме отделни човешки същества. Мислите и чувствата ни съществуват, за да ги изразяваме, и те са само наши: уникални. Аз не изпитвам същите чувства към света като теб и в това няма нищо лошо: хората не трябва винаги да мислят и чувстват по един и същи начин. Ние не сме овце. Ти решаваш дали ще се съгласиш с някого за нещо. Опитай се да го запомниш. Недей да пропиляваш живота си в опит да бъдеш някой друг. Реши кой си и бъди самият себе си.“
– Не съм убедена, че стихотворението го е написала баба… – казвам аз. – Мисля, че почеркът не прилича на нейния. Може би някой просто е искал да изглежда като…
– Невъзможно е да разберем със сигурност кой го е написал – прекъсва ме Роуз.
– Но защо баба би написала това? – пита Лили. – И ако ни е мразила толкова много, защо изобщо ни покани?
– Аз не съм преждевременно умна – обажда се Трикси, моята преждевременно умна, но прекрасна племенница, загледана в думите, написани за нея.
Изпитвам почти облекчение, когато родителите ми влизат в стаята с вид на тийнейджъри, хванати да се натискат зад бараката за велосипеда.
– О, не! – промълвява татко, втурва се към баба и дръпва плата, който я покрива. Реакцията му изглежда изкуствена и аз забелязвам, че кучето отново започва да ръмжи.
– Всичко ще се оправи, Франк – казва майка ми и застава до него, все още по черната си копринена пижама. Черната ѝ маска за очи – в тон с пижамата, – без която не може да спи, също още е на главата ѝ. – Ще го преодолеем, заедно.
Странно, че го казва, при положение че прекараха последните двадесет години основно разделени. Питам се дали още не е пияна.
Наблюдаваме как родителите ми се прегръщат пред нас за първи път от хиляда деветстотин осемдесет и осма. Хората се вкопчват по-здраво един в друг, когато си мислят, че губят самообладание. Мигът се прекъсва от плач на тийнейджърка.
– Искам вкъщи! – проплаква Трикси.
– Защо не отидеш да погледаш телевизия в дневната? – предлага Лили. В дома на сестра ми телевизията винаги е била заместващ родител, но Лили очевидно се ядосва, когато вместо това Трикси се обръща към мен, за да я успокоя.
– Всичко ще се оправи, обещавам – казвам аз и се питам дали това не е лъжа. – Много е жалко, че баба почина. Ще липсва на всички ни. Ти иди и пусни телевизора, а аз ей сега ще дойда.
Според мен хората виждат това, което искат да видят, и чуват това, което искат да чуят. Трикси кимва и избърсва още няколко сълзи с ръкава на розовата си пижама, после излиза от стаята.
Веднага след това разговорът за варовиковата поема на стената се възобновява. Слушам как всички се препират какво означава и какво трябва да направим, без да се учудвам, че никой не ме пита за мнението ми. Като най-малката в семейството съм свикнала никой да не се интересува какво мисля. За малко се абстрахирам от разговора и забелязвам осемте фенера от тиква, които все още стоят на кухненската маса. Всички те имат такива страшни лица, които баба навярно е изрязвала дълго време. Те са от всевъзможни сортове тикви, както и ряпа, защото както винаги, баба обичаше традицията и фолклора на Вси светии повече, отколкото комерсиалната версия на любимия си празник.