Когато бяхме деца, тя всяка година ни помагаше сами да издълбаем тикви и да изрежем в тях лица, докато ни разказваше историята за произхода им и мита за Джак Скъперника. Според ирландската легенда един мъж, наречен Скъперника, поканил Дявола на питие, но после отказал да плати. Това бил номер – един от многото номера, които Джак играел на Сатаната до последния си ден. Но после Бог не пуснал Джак в рая, а Сатаната, уморен от цял живот номера, отказал да го пусне и в ада. Така Джак бил обречен да остане в чистилището без нищо друго освен един горящ въглен в стара ряпа да осветява пътя му в мрака. Предполагам, че в някакъв момент в историята репите са се превърнали в тикви, но всъщност всички истории, разказвани достатъчно често, се изкривяват и изопачават с времето. Джак Скъперника е причината да дълбаем тикви и да слагаме в тях свещи за фенери в нощта на Вси светии. Една от моите най-големи дарби е да знам това-онова за много неща и на повечето от тях ме научи баба. Казваше, че урокът от легендата е да плащаш за всичко, което искаш, или да си прокълнат да останеш завинаги загубен и сам в мрака.
– Очевидно е била много огорчена от всички нас – казва майка ми и ме изтръгва от транса. – Мисля, че това си пролича и снощи. От известно време се питах дали баба не страда от някаква форма на деменция. Тази… – тя посочва към поемата на стената, без да я поглежда – …грубост е съвсем нетипична за нея. Може би просто се е превъзбудила и…
– Какво? Превъзбудила се е, написала е поема и е умряла? – пита Лили.
– Това може да се окаже щастлива случайност – казва Нанси.
– Как може да говориш така? – питам аз, разтреперана от гняв.
Майка ми не ми обръща внимание.
– И тази проява на… деменция, съчетана със странното ѝ поведение снощи… може да означава, че просто не можем да приемем завещанието ѝ сериозно. Ако не е била на себе си, когато го е написала…
– Мисловният ѝ процес си беше наред – тя просто изказваше мислите си – казва Роуз.
Нанси я поглежда гневно.
Преди да могат да започнат да спорят, всички замръзваме, когато чуваме в далечината гласа на баба.
– Време е да се запознаеш с другите членове на семейство Даркър, милото ми момиче.
Единадесет
31 октомври, 00:30 ч. – пет часа и половина
преди отлива
– Не се сърди – обръща се Трикси към Лили, когато всички се скупчваме в дневната. – Опитах се да си пусна телевизора, но тръгна това.
Тя посочва към древния шкаф за телевизор и аз виждам стария видео плейър на баба. Тя така и не си сложи DVD, така както отказваше да слуша музика на каквото и да било друго освен на плочите от своя грамофон от петдесетте. Ретро телевизионният приемник и без това почти не работеше, особено при буря, така че единственото ни екранно забавление като деца тук бяха видеокасетите на баба. Навярно точно затова прекарвахме толкова много време навън. Спомням си семейните филми, наредени снощи на лавицата, и виждам, че ги няма. Лавицата е празна. На екрана виждам само трепкащ образ на бебе, докато Лили не издърпва дистанционното от дъщеря си и не натиска бутона PLAY.
Екранът се запълва с кадър на лицето на баба, но изглежда тридесет години по-млада. Тя внася бебе в тази стая – която изглежда абсолютно същата – и минава известно време, преди да осъзная, че това дете съм аз. Когато бяхме малки, баща ми беше леко обсебен да снима семейни филми, но мисля, че никога преди не съм виждала този. И не съм сигурна, че някой от нас гори от желание да го гледа точно сега.
– А другите членове на семейство Даркър нямат търпение да се запознаят с теб – казва баба.
Подава внимателно бебешкото ми Аз на майка ми, която изглежда много по-млада. Нанси е уморена, но много красива, все още с болнична гривна на китката. Това сигурно е денят, в който са ме довели вкъщи, в „Морско стъкло“. Винаги съм знаела, че съм родена, когато семейството е било тук.
– Да отида ли да доведа Роуз и Лили? – пита баба извън кадър. – И двете бяха много търпеливи, докато чакаха да се запознаят с новата си сестричка.