Камерата сякаш кимва и аз осъзнавам, че сигурно я е държал баща ми. Искам да изключа филма, но Нанси взема дистанционното от Лили и сяда на самия ръб на дивана, който е най-близо до телевизора. Отначало съм трогната – че иска да си спомни този миг, – но после виждам, че се взира не в мен, а в своя собствен образ на екрана.
Образът на миналото ми се разтриса, когато баща ми слага камерата на масата, за да може и той да влезе в кадъра. Застава до майка ми, докато тя ме полага в старомодна люлка и ме залюлява напред-назад. Татко има дълга коса с леко шокираща прическа от седемдесетте, мустаци, които сякаш са излезли от някоя комедия, и разкроени дънки. Другото, което значително го отличава от мъжа, когото познаваме днес, е фактът, че изглежда… щастлив. И двамата изглеждат щастливи.
Наблюдавам хипнотизирана, също като всички други, как довеждат петгодишната Роуз и четиригодишната Лили в стаята. И двете държат баба за ръцете. Носят еднакви жълти роклички с красива щампа с лимони. Спомням си как и аз носех същата рокля няколко години по-късно, когато беше избеляла от толкова много пране. Като малко момиченце рядко получавах нови дрехи – обличаха ми само това, което беше станала малко на Роуз и Лили. На екрана косата на Роуз е прибрана на конска опашка, почти както сега, със същия къс бретон, а двете опашки на Лили са вързани с жълти панделки. Майка ми често ги обличаше като близначки и с тази десетмесечна разлика в това нямаше нищо чудно. Една по една сестрите ми надникват в люлката и – за разлика от сега – наистина приличаме на щастливо семейство.
– Много сладко. Но какво ще правим с тази ситуация в кухнята? – пита Конър и разрушава мига.
Баща ми го поглежда така, сякаш е забравил, че Конър изобщо е там, и си налива чаша уиски от количката с напитки в ъгъла на стаята.
– Ти какво предлагаш да направим? – пита той и отпива голяма глътка.
– Да се обадим в полицията.
– Ето пак! – обажда се Лили.
– Защо да звъним в полицията? Тя беше на осемдесет – казва Нанси.
Конър скръства ръце на гърдите си.
– Защото не съм убеден, че е умряла от естествена смърт.
Татко се смее.
– Мислиш, че някой от нас я е довършил?
– Имаш ли нещо против да не изказваш подобни противни предположения пред Трикси? – обажда се Лили, отваря кутия цигари и запалва. Нещата, които казва и прави, за да предпази детето си, почти винаги бледнеят пред нещата, които казва и прави, за да го нарани. Забелязвам, че пръстите ѝ треперят, и се питам дали от студ, от жажда за никотин, или от нещо друго. Трикси сякаш не е чула нищо и все още се взира в семейния филм на телевизионния екран. – Освен това стационарният телефон не работи, нито пък мобилният ми. Морето няма да се отдръпне още няколко часа. Затова ще трябва да почакаме, преди да се обадим на коронера6, на полицията или на когото и да било.
– Мога да тръгна с лодката и да доведа помощ? – предлага Конър.
– Не – казва баща ми. – Това е семеен въпрос и трябва да се справим с него деликатно и без външна намеса.
– Конър може би е прав – намесва се Роуз и всички се обръщаме и се втренчваме в нея. – До отлива остават поне пет часа. Трябва да съобщим какво се е случило тук тази нощ. Мога да отида с него – предлага тя и се обръща към Конър: – Ако нямаш нищо против.
– Според мен не е добра идея – казва Франк, влизайки в ролята на бащата закрилник, за която не съм и подозирала, че е квалифициран. Никой не пита защо.
– Тогава може би трябва да отида сама? – предлага Роуз. – Може да изглежда малко странно, ако не се опитаме да доведем помощ. Не би трябвало да се бавя. Конър, нали нямаш нищо против да взема лодката назаем?
Той свива рамене, че е съгласен. Баща ми ѝ кимва и въпросът се разрешава учудващо бързо… почти така, сякаш са репетирали целия разговор.
– Защо ти да можеш да се махнеш? – пита Лили и отново дръпва от цигарата си.
– Защото цяла вечер почти не е близнала алкохол – за разлика от нас, останалите – и защото винаги е била най-разумната в семейството – отговаря татко, без дори да се замисли за когото и да било другиго в стаята.
Лили завърта очи.
– Благодаря.
– Освен това ти не можеш да гребеш, дори от това да зависи животът ти – добавя Роуз и поглежда към намусената ни сестра. – Ще се върна веднага щом мога – завършва тя и излиза от стаята.
– Снощи почти не е хапнала – казва майка ми, когато Роуз вече е тръгнала. – Забелязахте ли колко е отслабнала? Цяла вечер не каза почти нищо на никого и не спира да си гледа часовника…
– Предполагам, че няма търпение да си тръгне – прекъсва я татко.