– Това чувство ми е познато – казва Нанси, докато сядам на дивана до нея. Все още гледа телевизора, не е откъснала поглед от него нито за миг и аз виждам, че близките ми от седемдесетте вече не са на екрана. Останало е само бебешкото ми аз, само в люлката. Баща ми сигурно е забравил да изключи камерата, когато е снимал преди толкова години.
– Искате ли да спрем да гледаме? – пита Лили и посяга към дистанционното.
– Не, чакай – прошепвам аз, когато петгодишната Роуз се връща в кадър.
Поглежда през рамо и безшумно пристъпва по-близо до люлката. Всички ние сякаш се навеждаме по-близо към екрана, а малката Роуз се навежда към бебето и за последен път поглежда през рамо. Слушаме жадно всяка нейна дума, докато пее сладка приспивна песничка.
Тихо, детенце, сега ти мълчи.
Мама ще ти купи пойна птичка.
И ако птичката не пее,
мама ще ти купи диамант да грее.
Ако ли пръстенът ръждяса,
мама ще ти купи огледало за стената.
Тихо, детенце, ти не плачи.
Всички сме живи, докле смъртта ни навести.
Петгодишната Роуз бръква в джоба си и изважда нещо, което прилича на новородено мишле. Мишлетата се раждат безкосмени и розови. Слепи, глухи и безпомощни. Създанието започва да се гърчи, когато Роуз го хваща с два пръста за опашката, размахва го над люлката и го пуска. Детето вътре – което си спомням, че съм аз – започва да плаче.
Сестра ми залюлява люлката, усмихва се и вдига пръст към устните си.
– Шшт.
И излиза от кадъра.
Струва ми се, че всички са вперили поглед в мен, но не знам какво да кажа. Тогава съм била току-що родена. Не помня нито случката, нито какво е последвало.
Записът внезапно свършва, касетата излиза от плейъра, а на екрана се появява бял шум и нищо друго. Всички си разменяме погледи и неизречени мисли за това, което видяхме току-що, но преди някой да може да каже нещо, чуваме стъпки в коридора. Вратата се отваря със замах и на прага отново застава Роуз, тридесет и четири годишна, сякаш ставаме свидетели на някаква извратена вариация на пътуване във времето. Роуз изглежда мокра, обезумяла и сърдита и всички я зяпваме.
– Лодката я няма! – казва тя задъхана. – Въжето, което я държеше завързана на кея, май е било нарочно срязано. Никой не може да мръдне оттук, преди да е дошъл отливът.
6 Coroner (англ.) – следовател по смъртните случаи във Великобритания. Обикновено е квалифициран юрист или патолог. – Бел. прев.
Дванадесет
31 октомври, 00:45 ч. – по-малко от шест часа
до отлива
Всички вперваме поглед в Роуз.
– Защо всички ме гледате така?
Лили се усмихва.
– Току-що те хванахме.
Роуз отстъпва крачка назад към вратата.
– Какво?
– Сложила си новородено мишле в люлката на Дейзи в деня, в който я донесоха вкъщи!
Роуз въздъхва и поклаща глава, сякаш изпитва облекчение.
– Роуз беше дете. Понякога децата правят странни неща. В момента няма нужда да задълбаваме в миналото или да разстройваме някого. Имаме си предостатъчно проблеми – казва Нанси.
– Да, например това, че проклетата лодка е изчезнала! – обажда се Конър и излиза разярен.
Оглеждам дневната и виждам, че всички изглеждат също толкова разстроени и изтощени, колкото се чувствам аз. Страхът и тъгата в стаята са като нещо солидно и истинско и ни привързват един към друг, макар че може би щяхме да предпочетем да сме отделно. Скръбта ни дава нещо общо. Всички те имаха причина да са недоволни от баба, при това не само заради завещанието – понякога беше много трудно човек да я обича. Но съм убедена, че никой в това семейство не е искал тя да умре.
– Роуз е права – лодката я няма. Дори не беше моя – казва Конър, който се е върнал на прага.
– Може би не си я завързал здраво – казва баща ми.
Конър го поглежда гневно.
– Завързах я съвсем правилно. Нали чухте Роуз – въжето изглежда така, сякаш някой го е срязал.
Татко кимва.
– Външността понякога лъже. Беше ужасна вечер за всички ни, всички сме уморени. Според мен не бива да оставяме въображението да ни уплаши и да ни накара да мислим, че това, което се случи тук тази вечер, е нещо повече от очевидното: трагична злополука и липсваща лодка.
Той се изправя – забелязвам, че леко се олюлява. Връща се при количката с напитките и си налива още една чаша уиски. Течна анестезия, за да притъпи болката.
– И се чудиш защо се разведохме? – измърморва майка ми под нос и цъква с език – едно от най-любимите ѝ неща.
– Защото обичам уиски? – пита той.
– Не, защото си себичен. Дори не ти хрумва, че някой друг също може да иска една чаша.