Татко вдига гарафата.
– Има предостатъчно за всички.
– Ние не искаме уиски. Защо не направя малко чай за всички? В това число и за теб. Трябва ни бистър ум.
Тя излиза от стаята, без да пита кой желае. Майка ми открай време вярва, че чаша чай може да разреши почти всичко. Имала си лош ден в офиса? Пийни чаша чай. Трудно ти е да плащаш сметките? Пийни чаша чай. Открила си, че съпругът ти ти изневерява с двадесетгодишна арфистка? Пийни чаша чай. Веднъж забрави рождения ми ден, но никога не забравя как човек пие чая си. За нея това е странно важно. Макар че в нашето семейство не е трудно да запомниш – тя е единствената, която си слага захар. Веднага щом майка ми излиза от стаята, баща ми отпива голяма глътка бренди.
– Какво? – пита той, без да се обръща конкретно към никого. – Майка ми току-що умря. Нормално е да съм разстроен и да изпия една чаша, ако искам, по дяволите!
Никой не започва да спори с него – това никога не е било качествено оползотворяване на времето ни. В съзнанието му неговата арогантност винаги превръща мнението му в неоспорим факт.
Нанси се връща с поднос, след като се бави по-дълго от очакваното. Виждам, че е сменила черната копринена пижама с черен пуловер с широка обърната яка, панталон, който не стига до глезените ѝ, и обувки за балет – един от класическите ѝ тоалети в стил Одри Хепбърн. Сложила си е и малко грим – дебела черна очна линия и мъничко руж. Предполагам, че всеки се бори със скръбта по различен начин. Набраздените ѝ със сини вени ръце видимо треперят и подносът задрънчава, когато го слага на масичката за кафе. Всички си вземат чашата. На тях пише имената ни – дело лично на баба. Дори Конър си има своя.
– Мамо! – прошепва Трикси, без да поглежда към чашата чай, сложена пред нея. Племенницата ми е по-мълчалива от обикновено и ми се иска да можех да ѝ спестя всичко това.
– Мммхмм – казва Лили, без да вдига глава.
– Трябва да отида до тоалетната.
– Защо ми го казваш?
Трикси се намръщва.
– Защото ме е страх.
Притичвам се на помощ на племенницата си, преди майка ѝ да може да отговори. Не издържам да гледам как Лили тормози родната си дъщеря.
– Аз ще отида с нея, нямам нищо против…
– Никой няма да идва с теб, нито ще те държи за ръката! – тросва се Лили, без да ми обръща внимание. Никой не казва нищо, но очите им изричат думите, които устните не оформят. – Няма защо да те е страх да отидеш до тоалетната. Ти си на петнадесет, а не на пет. Всички тези проклети книги, които четеш, ти втълпяват разни глупави идеи. Освен това вече няма причина да се страхуваш от баба, миличка. Дъртият прилеп е мъртъв.
Татко отпива още една глътка уиски и Нанси цъква с език, този път по-високо. Никой от тях не го биваше особено да се скара на сестра ми, когато преминаваше границите, поради което тя така и не влезе в крак с останалия свят. Сякаш почти се страхуват от нея.
– Не трябва да говориш лошо за мъртвите – казва Нанси.
– Защо? – пита Лили. – Ти постоянно говориш лошо за живите. Отивай в тоалетната, Трикси. Няма причина да се страхуваш, съвсем близо е – в другия край на коридора. Тръгвай и докато си там, порасни малко – продължава да говори тя на петнадесетгодишната си дъщеря, която току-що е видяла мъртво тяло за първи път в живота си. Трикси гневно поглежда към майка си, бутва розовите си очила малко по-нагоре на носа и излиза от стаята.
– Мисля, че трябва да съставим план – казва Конър.
– Не помня някой да те е питал какво мислиш – изрича завалено баща ми.
– Не трябва ли всички просто да останем заедно, докато свърши приливът? – пита Роуз.
Дъждът отвън се блъска в старите стъкла на прозорците и ги кара да дрънчат в рамките. Зъбите на Лили започват да тракат, сякаш е заразно.
– Ако ще стоим тук до изгрев слънце, трябва да се стоплим – казва тя. – Тази къща е ледена.
Сестра ми винаги може да намери от какво да се оплаче, но за да бъда честна, тя е само по нощница.
– Ще донеса пуловери от горе. Някой друг иска ли нещо?
Разменяме си погледи като нежелани подаръци, поклащаме глава и вдигаме рамене.
Трикси се връща, Лили излиза, баща ми си налива още една чаша уиски и майка ми пак цъква с език.
– Мислиш ли, че е добра идея, Франк? – пита тя.
– Не, мисля, че е страхотна идея.
– Вие наистина ли мислите, че е нещастен случай? – пита го Конър.
– Стига толкова! – тросва се татко. – Това не е местопрестъпление, та криминалният кореспондент на „Би Би Си“ да може да съобщи за загадъчно убийство, което някой трябва да разреши. Тя ми беше майка. Подхлъзнала се е и е паднала. Съвсем просто е. – Лицето му се затваря като врата. Край на разговора. А после татко се намръщва и се заглежда през прозореца към морето, сякаш е забравил, че сме тук. – Извинявайте, мисля, че имам нужда да бъда сам известно време – казва тихо той.