Лили се връща с пуловери и одеяла. Обула си е клин за бягане и е облякла тесен топ. Докато тя влиза, татко излиза, като си взема уискито, и затваря вратата. Чуваме как отива в музикалната стая и след няколко минути се разнасят познатите звуци на пианото. Макар и пиян, свири идеално.
– Още ми е студено – прошепва Трикси въпреки пуловера, който ѝ е дала Лили – розовият от снощи, напълно в тон с пижамата ѝ.
– Донесох ти една от твоите книги – казва Лили.
– Прекалено съм разстроена, за да чета.
– Както искаш. Ето, поиграй с това. Виж дали ще можеш да подобриш рекорда ми – казва Лили.
Трикси взема мобилния телефон на майка си и започва да играе на „Змия“. Блясъкът на екрана се отразява в очилата ѝ и осветяла тъжното ѝ, зацапано със сълзи лице.
– Ще отида да донеса дърва – предлага Конър. – Мисля, че ни очаква дълга нощ.
– Благодаря, Конър – казва Нанси с нетипична искреност.
Той се бави много дълго. Мисля си, че може само аз да съм забелязала, но майка ми пак проговаря.
– Нали не мислите, че Конър е избягал?
Мисля, че се опитваше да се пошегува, но не ѝ се получи съвсем и изражението ѝ показва, че съжалява. Между баба и Конър съществуваше много специална връзка. Според мен той не е способен да я нарани. Не и по този начин. Тя беше бабата, която той никога не е имал, и всички знаехме, че я обожава. Имаше един период, в който баба се държеше с него не просто като с член на семейството, а по-добре.
*
В продължение на една година след като се появи в залива Черен пясък, Конър редовно идваше в „Морско стъкло“, със или без покана. Аз също. Майка ми често изпитваше нужда да „избяга“ без предупреждение – понякога да види баща ми при турнетата му в чужбина, а друг път никой не знаеше къде отива, – но мен ме изпращаха в „Морско стъкло“ винаги когато съществуването ми ставаше неудобно за начина на живот на родителите ми. Но аз нямах нищо против. Обичах да прекарвам времето си тук, при баба. Конър също.
По онова време бях прекалено малка, за да задържа вниманието му, така че, ако сестрите ми бяха в своето училище интернат, той се забавляваше, като търсеше раци в скалния басейн зад къщата. Морето го беше издълбало в естествения камък, над който се издигаше „Морско стъкло“ – истинска съкровищница от водна магия, морски звезди и раци. Баба ни казваше, че нощем феите идват да плуват тук, докато светът спи. Ако времето беше лошо, Конър често влизаше вътре и помагаше на баба да смеси боите си – ние двамата бяхме единствените, на които тя позволяваше да влизаме в студиото ѝ – или играеше със своето йо-йо и се взираше в морето. Но една сутрин двете го намерихме да спи пред задната врата, свит върху дървата там.
– Конър, пет часът сутринта е и е ледено. Какво правиш навън? – попита баба и присви очи към момчето в сенките. Единственото му одеяло беше нощното небе, осеяно със звезди. От задната врата няма изглед нито към залива, нито към сушата. Вижда се единствено Атлантическият океан. Веднага щом залезе слънцето, светът отвъд стените на „Морско стъкло“ става студен и тъмен. Морето изглеждаше черно, а приливът беше дошъл. Което означаваше, че Конър навярно е тук от часове. Той знаеше, че не бива да рискува с мъртвите вълнения и приливите, скрити под повърхността на безмилостния океан.
– Не исках да будя никого – каза Конър, вдигнал поглед към нея. Двамата безмълвно си казаха нещо, което петгодишното ми аз беше прекалено малко, за да разбере.
– Ела, влез вътре. Ще ти напълня една гореща вана, за да се стоплиш.
– Защо куцаш? – обърнах се аз към Конър, когато той тръгна по стъпалата след баба. Освен че куцаше, вонеше ужасно, а русата му коса изглеждаше лъскава и мокра от мазнина.
– Иди си в стаята, Дейзи – каза баба.
Видя, че се каня да възразя: да ме изпраща в стаята ми беше едно от любимите наказания на майка ми, не на баба, освен това не бях направила нищо лошо. Изражението на баба се смекчи.
– Можем да закусим с желе и сладолед с шоколадов сос, но само ако си отидеш в стаята – каза тя и ми намигна. Затова изпълних инструкцията ѝ. Но не можах да устоя и след малко тихо излязох на площадката и надникнах през процепа на открехнатата врата на банята. Беше точно толкова голям, че да видя какво става вътре.
Баба беше сипала от любимите ми мехурчета за вана, но аз нямах нищо против. Бутилката беше във форма на усмихнат моряк на име „Помощник-капитан“ и от нея водата стана синя. Обичах мехурчета във ваната, но Конър нито се усмихна, нито изглеждаше доволен. Видях как баба му помага да съблече пуловера и ризата си – той беше само на десет, а се обличаше като мъж на средна възраст, – видях и раните и синините по гърба му. Конър изглеждаше засрамен, сякаш той беше виновен.