– Кой ти причини това? – попита баба. Вече знаеше отговора, който Конър не искаше да ѝ даде.
Тя обхвана лицето му с ръце.
– Ще се оправиш, обещавам. Съблечи всичко и пусни дрехите в този кош за пране. Ще ти намеря чисти сухи дрехи и ще отида да направя закуска за всички. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
– Госпожо Даркър… – каза той.
– Да?
– Моля ви, не казвайте на никого. Той не го направи нарочно.
Баба се обърна с гръб към него и аз видях, че очите ѝ са се насълзили.
– Някога и моят баща не ме нараняваше нарочно. Можеш да ми вярваш, уверявам те. Засега просто влез във ваната. Ето тук има чиста кърпа и плат. Не забравяй да се измиеш зад ушите.
Втурнах се обратно към стаята си, а тя излезе на площадката и аз се заслушах как слиза по стълбите. Още носеше пухкавия си пурпурен халат и розовите пантофи, но изглеждаше много ядосана и на лицето ѝ се беше изписал гняв. Това ме накара да се поуплаша. Баба рядко се ядосваше за каквото и да било, но ядосаше ли се, всички разбираха.
Единственият телефон в „Морско стъкло“ по онова време – всъщност когато и да било – се намираше в коридора. Беше поставен на малка кръгла масичка до лъскава тетрадка, пълна с написани на ръка цифри. Наблюдавах иззад перилата най-горе как баба прелиства указателя, намира номера на бащата на Конър и го набира. Телефонът беше с шайба и ѝ отне цяла вечност. Докато чакаше някой да вдигне, не спираше да потропва с крак, както когато беше много ядосана. Търпението открай време не беше сред добродетелите ѝ.
– Здравейте, господин Кенеди, как сте днес? О, малко не във форма? Съжалявам да го чуя. Затова ли снощи пребихте десетгодишния си син с колана си?
Настъпи тишина и съм сигурна, че през това време и аз, и бащата на Конър бяхме заети да подреждаме парченцата от пъзел, който не бяхме сигурни как да наредим. Да се чудим дали това е истинският им ред. Да не харесваме получената картина. Баба продължи:
– Подозирам, че дори не сте знаели къде е бил цяла нощ. Нека ви успокоя и ви кажа, че е тук, в „Морско стъкло“, при мен. И ще остане тук, докато не се свържа със социалните служби, за да уредя да ви го отнемат завинаги.
Тя отново млъкна. Искаше ми се да чуя какво казват от другия край на линията.
– Той е дете. Не е виновен, че жена ви е умряла. От вас се очаква да сте му баща. Да го пазите от всяко зло на този свят, а не постоянно да го наранявате и предавате. О, значи правите най-доброто, което можете? Е, добре, това не е достатъчно. Депресиран сте? Не сме ли депресирани всички ние? Това не ви дава правото да постъпвате така. Вие сте позор за хората, които страдат от депресия, и не заслужавате да се наричате баща на това дете. Или намерете помощ, или ще загубите сина си. Никога не съм срещала съпругата ви, но предполагам, че ако можеше да види в какво сте се превърнали, щеше да е дълбоко засрамена и да ѝ се иска никога да не ви е срещала. Той е неин син – единственото, което е останало от нея. Помислете за това следващия път, когато си изкарате на детето си недоволството от жалкия си живот.
Тя затвори и аз останах и уплашена, и възхитена от нея.
От този ден нататък баба никога не спря да се грижи за Конър. Баща му отиде на среща на Анонимните алкохолици, прекара известно време в клиника за рехабилитация и макар че имаше месеци и дори години, в които нещата вървяха добре, тя винаги държеше Конър под око и се опитваше да го предпази.
*
Връщам се в настоящето, изправям се и излизам от дневната, за да разбера къде е изчезнал. Удря ме студен въздух, а морето шуми още по-силно от преди. Когато излизам в коридора, чувам как задната врата се затръшва на вятъра. Конър сигурно я е оставил отворена, когато е отишъл да търси дърва. Най-бързият начин да стигна до дървата е през кухнята, но не искам да влизам там. Не искам отново да виждам нито тялото на баба на пода, нито жестоката поема на стената, затова извръщам погледа си и забързвам обратно към задната врата.
Конър влиза през нея, преди да съм стигнала до края, понесъл кофа, пълна с дърва. Струва ми се съвсем подгизнал и не разбирам какво го е забавило толкова много. Каня се да попитам, когато забелязвам, че се взира в нещо зад мен. Мисля, че знам какво е то – баба, – но когато се обръщам и аз да погледна, осъзнавам, че тялото ѝ е изчезнало. Конър оставя дървата и вперва поглед в кухненската маса. На нея има видеокасета. Една от тези, които съм сигурна, че видях на рафта в дневната снощи. Някой е налепил букви от скрабъл върху бялата ѝ картонена кутия и те оформят думите: „ГЛЕДАЙ МЕ“. До касетата има парче хартия. Когато прочитам думите, написани на него с почерк, който не мога да разпозная, цялото ми тяло става леденостудено.