ПОЧЕРПКА ИЛИ ПАКОСТ ДЕЦАТА ЧУВАТ,
ПРЕДИ В НЕБИТИЕТО ДА ОТПЛУВАТ
Тринадесет
31 октомври, 01:00 ч. – пет часа преди отлива
Всички часовници в коридора започват да бият. За щастие само по веднъж, тъй като е един часът, но както обикновено, синхронът им не е безупречен. Конър се взира в мястото на пода, на което доскоро лежеше баба, но там няма никакво тяло, никаква кръв, сякаш това, което видяхме преди малко, е било някакъв лош сън. А после поглежда към касетата и бележката на кухненската маса. Обръща се, поглежда в посока към мен, но не казва нищо, сякаш подозира, че аз съм ги сложила там. Все още чувам пианото на баща си в музикалната стая – не е спрял да свири, откакто се заключи и се изолира от нас, останалите. Мъжете в моя живот никога не са били добри с думите, затова намирам свои думи.
– Разбирам защо отказваше да ме видиш години наред и защо дори сега не искаш да говориш с мен, и нямам нищо против, но може ли да оставим настрана това, което се случи с нас – само за тази вечер? Наистина искам да знам какво според теб става тук, защото ме е страх – казвам толкова тихо, че другите не чуват нищо. Някога възприемах Конър като по-голям брат и тази му роля в живота ми ми липсва.
Изражението му е непроницаемо – не издава нито да се е замислил, нито дори да е чул какво казвам. Мразя факта, че нещата помежду ни са толкова неловки, но никога не съм можела да намирам подходящите думи, с които да оправя нещата. Не разбирам защо да не можем да продължим напред. Особено сега – всичко, което видяхме току-що, потвърждава, че смъртта на баба не е нещастен случай.
Не съм наивна. Знам, че снощи всички се разстроиха заради завещанието ѝ, и имам някаква идея какво може би се случва тук. Но човек не трябва само да изпитва предчувствия, а и да мисли за тях, да агонизира над тях и – най-важното – рядко да ги споделя с други. Конър се взира в думите, написани на парчето хартия на кухненската маса, после във видеокасетата и отново в онова място на пода, където по-рано лежеше тялото на баба. Аз се взирам само в Конър.
Той грабва една червена карирана кърпа за чай от кухненския плот и започва да се подсушава от дъжда. После бръква в джоба си и изважда мобилен телефон – тъмносиня нокия, най-добрата от две хиляди и четвърта година, също като тази на Лили, – но сякаш е забравил, че тук няма сигнал. Вдига телефона високо във въздуха, като че ли така ще го накара да заработи, но това, разбира се, не помага. Проследявам с поглед как тръгва към масичката в коридора, където преди стоеше стационарният телефон. Старият розов апарат с шайба още е там, на покривчицата си, но баба не се шегуваше, когато каза, че е спряла да плаща сметките. Искаше спокойствие и тишина и предполагам, че ги е получила, защото телефонът не работи. Фактът, че Конър очевидно иска да позвъни в полицията, макар да знае, че не може, ми действа успокояващо.
До телефона има снимка на мен и сестрите ми. Когато те бяха тук, той постоянно звънеше. Повечето обаждания бяха за тях – приятелки от училището, които искаха да си поговорят през ваканциите, партньори за учене на Роуз, гаджета на Лили, – но от време на време се обаждаше баща ми от един или друг град между репетиции и концерти. Никога не можеше да говори повече от няколко минути – по онова време международните разговори струваха цяло състояние – и никога не му трябваше кой знае колко време да помоли баба за още пари. Понякога ѝ се обаждаха издатели, а агентът ѝ винаги ѝ звънеше да ѝ честити рождения ден. Но си спомням една вечер, един Ден на вси светии, когато бях единственият човек тук, с когото баба можеше да отпразнува рождения си ден, и телефонът иззвъня. Обаждаше се Конър. Предполагам, че съм била на пет или шест. Баба току-що беше духнала всичките си свещи – дори тогава бяха много – и щяхме да ядем обърната надолу торта с ананас и десерт на прах „Ангелска радост“. Споменът за онова обаждане е толкова ясен, сякаш се е случило вчера, а не преди повече от двадесет години.
*
– Здравейте – каза баба и вдигна телефона с широка усмивка, очаквайки, че някой се обажда да ѝ честити рождения ден. Усмивката ѝ веднага се стопи. – Всичко ще се оправи. Постъпи правилно, като ми се обади. Стой там, скоро ще дойда.
– Кой беше? – попитах аз.