– Конър. Станало е нещо. Трябва да отида при него – каза баба и се огледа за чантата си. Почти никога не я намираше веднага, макар че беше и ярка, и огромна. Чантата беше ушита от розови и пурпурни парчета и беше по-стара от мен. Баба поклати глава, докато я търсеше, и къдравата ѝ бяла коса сякаш затанцува. Запитах се дали и моята ще изглежда така, когато остарея. А после си спомних, че никога няма да остарея толкова, че да ми побелее косата, и ми стана тъжно. Странно колко дребни бяха нещата, които ме разстройваха. Повечето хора не искат косата им да посивее или да побелее, но в този момент аз го желаех. Може би хората нямаше постоянно да се оплакват, че остаряват, ако се бояха, че никога няма да доживеят до старост. Баба намери дамската си чанта и пъхна вътре една дървена точилка.
– А аз какво да правя? – попитах, малко уплашена да остана сама в „Морско стъкло“.
Баба ме изгледа така, сякаш съм казала нещо погрешно.
– Дейзи Даркър, обичаш ли Конър?
Кимнах.
– Добре, радвам се. Да обичаш другите е много по-важно, отколкото да любопитстваш за тях. Когато някой, когото обичаш, е в беда, трябва да направиш всичко възможно да му помогнеш. Това означава, че трябва да дойдеш с мен. А сега си намери обувките и да изчезваме.
– Ами тортата ти? – попитах аз.
– Ще я вземем. Конър звучи така, сякаш има нужда някой да го развесели.
Десет минути по-късно, след като минахме по пътеката, когато приливът вече се надигаше бързо, двете се заизкачвахме по каменистата пътека с мокри обувки и чорапи. На върха на скалата, зад пясъчните дюни, имаше стара барака, където баба държеше единственото си транспортно средство – стар велосипед, към чиято седалка беше прикрепено голямо ракитено ремарке. Сега като се замисля, не можеше да е законно. Аз се качих вътре, а баба се настани на седалката и закачи чантата си на кормилото.
Подкара по крайбрежния път толкова бързо, колкото не подозирах, че е по силите ѝ, и не намали, докато не стигнахме до къщурката на Конър, на около километър и половина на брега от другата страна на залива Черен пясък. Всъщност къщурката беше само порутено двустайно бунгало на един каменист участък на пътя. Един от прозорците беше пукнат, а синята боя на входната врата направо се белеше. Конър и баща му се бяха преместили тук след смъртта на майка му и сградата беше самотна и необичана като двамата души, които живеехме в нея.
Не почукахме. Нямаше нужда – вратата беше отворена.
Никога преди не бях влизала вътре – винаги Конър беше този, който идваше да ни посети, и никога обратното – и се стъписах от това, което видях. Мисля, че и баба се стъписа. Входната врата водеше направо към малка дневна, която не приличаше на нищо. Някога белите мрежести завеси бяха мръсносиви, а когато баба включи лампата, помещението стана още по-грозно, отколкото в мрака. Старият зелен диван по средата на стаята беше с хлътнали седалки и дупки в някои от възглавниците. На масичката за кафе бяха натрупани мръсни чаши и чинии, а на покрития с петна килим – празни чинии от пица и смачкани бирени кенчета. Рамки със снимки – навярно доскоро висели на ръждясалите кукички на стените – лежаха разбити на пода. Всички те бяха на Конър и родителите му преди смъртта на майка му. Едно щастливо, сега разбито семейство. Накъдето и да погледнех, почти навсякъде виждах парченца стъкла и боклуци. Конър седеше в ъгъла на стаята, притиснал колене до гърдите си.
– Къде е той? – попита баба.
– В спалнята – прошепна Конър, без да вдига глава.
– Ти остани с Конър – обърна се баба към мен. – Бъди толкова мила с него, колкото би искала някой да бъде с теб, ако се чувстваш смазана.
После извади точилката си от розово-пурпурната си чанта и начинът, по който я хвана, ми подсказа, че не мисли да я използва за точене. Исках да бъда мила с Конър и знаех какво е да се чувстваш смазан, но тръгнах след баба, макар да знаех, че не бива. Любопитството не водеше към добро.
В спалнята беше тъмно и миришеше лошо. Навсякъде на пода бяха струпани купчини дрехи, а на леглото лежеше мръсен мъж със затворени очи. На изцапаните чаршафи до него лежаха празни бутилки с хапчета. Баба пусна точилката, вдигна телефона на нощното шкафче и повика линейка.
Не беше мъртъв – само му се искаше да беше умрял. Колкото и малка да бях, мисълта, че някой може да е толкова нещастен ме изпълни с непоносима тъга. Когато симпатичните парамедици от „Бърза помощ“ закараха бащата на Конър в болницата, тримата се почерпихме с тортата за рождения ден на баба. Сега като се замисля, изглежда странно. Но пък моето детство рядко беше нормално.
Господин Кенеди оживя и баба плати таксата, за да може да постъпи в клиника за рехабилитация.