– Ти пристигна след като баба ни прочете завещанието си – прекъсва го Роуз. – Тогава откъде знаеш, че никой от нас нямаше да получи парите?
– И какво правиш ти тук? – пита Лили.
Конър я поглежда гневно.
– Имам своите основания.
„Чудесно е да имаш своите основания, стига някой друг да няма своите.“ Иска ми се да можех да го кажа на глас, но никога не съм била смела като хората, които казват това, което наистина мислят.
– Стига толкова, Конър! Не можеш да хвърляш към хората обвинения за неща, за които не знаеш нищо. Ти не познаваш Франк така, както го познаваме ние, другите. Той беше мой съпруг и все още е техен баща. Но наистина мисля, че трябва да говорим с него – казва Нанси и тръгва към музикалната стая. – Заедно – добавя тя, когато никоя от нас не помръдва.
С всяка наша крачка към вратата музиката става по-висока.
Майка ми почуква леко.
– Франк?
Той не отговаря и тя отново почуква, но музиката продължава. Нанси натиска дръжката, но е заключено.
– Дръпнете се – казва Конър.
Само Лили се засмива, когато той безуспешно се опитва да избие вратата, като се засилва и я блъсва. А после Роуз изненадва всички ни с добре прицелен ритник, от който вратата се отваря със замах. Но нищо не ни стъписва толкова, колкото това, което виждаме сега.
Пианото продължава да свири, защото е от онези пиана, които могат да свирят сами.
Баща ми лежи на пода под него с празна чаша от уиски в лявата си ръка. Диригентската му палка е счупена на две и завързана за дясната му ръка с червена панделка. Очите му са широко отворени и сякаш е повърнал кръв.
Вцепенявам се, повдига ми се, обърквам се.
Но съм сигурна в едно: баща ми е мъртъв.
Франк
Бащата на Дейзи Даркър след мечтите си тича до изнемога.
Себичността и пианото вкараха го накрая във гроба.
Неочаквана бременност до три момичета и брак доведе.
Но вместо да е със семейството си, Франк оркестър по света поведе.
Оркестърът – това само обичаше той всеотдайно
и мислеше, че и той го обича, че е поравно.
Но музикантите просто искаха работа и малко пари.
Макар разочарован, че негови композиции никой не изпълнява,
той продължи с турнетата – все се проваляше, но все търсеше слава.
Докато семейството, което наистина го обичаше, беше само и забравено.
Твърде късно прие участта си той: щастието му беше в дома, изоставено.
Щом настъпи часът, никой не знаеше кого да обвини,
щом го видяха отровен от чашата, която изпи.
Трудно е някой за вечно отсъстващ баща да скърби. Дъщерите му не знаеха на какво всичко това се дължи.
Четиринадесет
31 октомври, 01:05 ч. – по-малко от пет часа
до отлива
Роуз изключва пианото и аз съм доволна. Гледката как инструментът свири сам, а баща ми лежи мъртъв под него, е нещо, което искам да можех да залича завинаги от паметта си. Забелязвам, че един от клавишите е изчезнал, като липсващ зъб в музикална усмивка, сякаш самото пиано ни се присмива. Дъждът, който се удря по стъклата на прозорците, е като бял шум, докато ние стоим и гледаме онемели.
– Сигурно го е направил той – казва тихо Лили, сякаш я е страх, че баща ни може да чуе обвинението ѝ. – Сигурно той е убил баба, защото беше толкова разстроен заради завещанието ѝ. А после се е напил до смърт от чувство за вина. Снощи не се ли пошегува, че неговият предпочитан метод за убийство би бил силен удар по главата? Тя умря точно така!
Баща ми беше много неща, но съм сигурна, че не е убиец.
– Защо е преместил тялото ѝ? – питам аз. – И къде е тя сега? И какво означават бележката и касетата в кухнята?
Конър прави крачка напред.
– Не прилича на убийство, мен ако питате.
– Никой не те е питал – отговаря Лили. – Сигурна ли си, че е…
– Мъртъв? Да – отговаря Роуз и затваря очите на баща ми. Взема празната чаша за уиски от ръката му, подушва я и прави същото с празната гарафа върху пианото. Това ми се струва странно.
– Защо му е било да привързва диригентската си палка към ръката си? – пита Конър и поглежда към нас, сякаш ни смята за опасно глупави.