– Защо му беше да прави което и да било от глупавите неща, които правеше? – тросва се Нанси и избърсва струйка сълзи от лицето си с красива бродирана кърпичка, която изважда от ръкава си. На нея виждам буквата Б и предполагам, че е или на баба, или на Трикси, макар че никой не нарича племенницата ми Беатрис. – Всичко това е като лош сън… не може да е истина! – промълвява майка ми с глас, който звучи прекалено тихо за нея. – Какво ще правим?
– Защо си толкова разстроена? – пита Лили. – Само защото снощи си решила да споделиш леглото си с него – което, между другото, е отвратително, – да не си забравила всичко друго, което направи татко? Той те изостави преди години. Изостави всички ни.
– Как можеш да говориш така, когато той лежи мъртъв на пода! Той ти беше баща и аз го обичах… дори когато не го харесвах, все пак…
– Само защото е мъртъв, няма да се преструвам, че е бил баща на годината.
– Не съм те възпитала да се държиш така, Лили.
– Ти почти не си ме възпитавала, а той пък – съвсем никак. Възпитаваха ме предимно непознати в интерната. Ти ни стоварваше тук на баба през повечето ваканции, докато така нареченият ми баща прекарваше своето време с „музикантки“, два пъти по-млади от него.
– Той е мъртъв – прояви поне малко уважение!
– Към него ли?
– Към себе си – отвръща Нанси. Майка ми винаги замисля довод – понякога по няколко наведнъж – и аз много бих внимавала. Лили не би посмяла да ѝ отговаря, ако не беше пила толкова много. Точно когато започвам да си мисля, че това е краят на спора, Нанси хвърля още една словесна тухла. – Той оставаше толкова дълго, колкото беше способен.
– Ха! Чудесен аргумент. Не е бил длъжен да има деца. Ние не сме молили да се раждаме. Много жени забременяват случайно… като мен! – отвръща Лили.
– Но не и аз – отговаря Нанси и в стаята става още по-тихо, отколкото преди. – Още когато бяхме студенти, знаех, че баща ви ще избере музиката, а не мен. Забременях нарочно, за да се ожени за мен. За да трябва да остане.
Аз и сестрите ми се опитваме да проумеем това последно неочаквано разкритие, но ни идва прекалено много: първо намерихме баба мъртва в кухнята, а сега и татко в музикалната стая. Това е като някаква извратена семейна вариация на играта за разрешаване на убийства Cluedо. Само че не е игра: тази вечер тук умряха двама души. Мисля, че част от мен винаги е подозирала, че Нанси е забременяла нарочно и е подлъгала татко да се ожени за нея, но да я чуя да го казва на глас – това ми се струва нереално. Половината от мен я мрази заради измамата ѝ, а другата половина знае, че без тази измама изобщо нямаше да се родя.
– Значи всъщност не е искал никоя от нас? – пита Роуз. – Това обяснява много неща.
– Той обичаше всички ви по свой начин – отговаря Нанси. – Просто не мога да повярвам, че би го направил.
– Може и да не е – казва Конър.
Нанси вперва поглед в него.
– Вратата беше заключена, вътре нямаше никого другиго…
– Вратата може да е била заключена и отвън – отговаря спокойно той. – Във всеки случай сега трябва да повикаме полиция.
– Конър е прав – казва Роуз, която както винаги владее чувствата си. – Ще се наложи да замесим полицията веднага щом можем. До прилива остават само пет часа. Сутринта всички ще тръгнем заедно и ще повикаме помощ. А дотогава може би просто трябва да се опитаме да се държим мило един с друг? Трябва да се върнем в дневната. Трикси е сама там – добавя тя, поемайки командването както преди. – След всичко, което се случи тук тази вечер, ще се чувствам много по-добре, ако знам, че всички сме живи, здрави и заедно в една стая.
Когато бяхме деца, най-голямата ми сестра често поемаше контрола над всякакви ситуации и фактът, че и сега го прави, ми носи огромно облекчение. Преструвам се, че не забелязвам, но виждам как потупва Конър по ръката, докато излизаме от музикалната стая, и усещам как ме пробожда необяснима болка, когато той остава зад нас. Не си казват нищо, докато не решават, че всички останали сме се върнали в дневната, но без да подозират, аз чакам тихо отвън в коридора. Напрягам се да чуя и закривам устата си с ръка, за да не издам звук, когато чувам какво казват.
– Прав си – наистина трябва да се обадим в полицията – прошепва Роуз.
– Защо изведнъж реши да се съгласиш с мен? – пита Конър.
– Не познавам нито едно животно, способно да се самонарани така, както хората, но това не е самоубийство.
– Защо мислиш така?
– За жалост с моята професия често виждам отровени домашни любимци. Понякога хората са чудовища. Това е една от многото причини да предпочитам животните. Татко е единственият човек в семейството, който пие уиски. Когато подуших чашата му, усетих не само алкохол. Баща ми е бил отровен, сигурна съм.