Не казвам нито дума, но се чудя защо Роуз е решила да се довери на Конър, а не на нас. И защо нито тя, нито той иска да сподели тази информация с мен. В ума ми се прокрадва сянката на една мисъл, от която сякаш не мога да се освободя. Не че някога ще спомена за нея пред тях. Аз се самоунищожавам единствено когато наблизо няма никого.
В дневната Трикси е заспала на голямото канапе до прозореца в най-отдалечения от вратата ъгъл на стаята. Това е едно от любимите ѝ места в цялата къща и често я виждам свита там с одеяло и книга. Кучето Попинс се е проснало на пода до нея и тихо хърка. Понякога сърцето ми се къса, че едно толкова добро дете се е родило в такова жестоко семейство. Радвам се, че сега спи. Надявам се да не се събуди, преди всички да можем да напуснем къщата.
Мисля, че и Роуз я гледа, но се оказва, че наблюдава кучето.
– Попинс приема всичко това много добре, горката старица – казва тя, без да се обръща към никого по-конкретно.
Когато чува името си, Попинс се приближава и сяда до нея.
– Да, наистина трябва да помислим. Какво ще стане с кучето, сега когато баба е мъртва? – пита Лили.
– Ще я взема с мен – отговаря Роуз без колебание.
– Казваш го така, сякаш вече си го обмислила.
Известно време седим мълчаливо. Не мисля, че някой знае какво да каже. Поглеждам към лицата им едно по едно и на всяко от тях виждам смесица от страх, шок и скръб. Роуз гали кучето и се взира в пламъците с изражение, което никога не съм виждала на лицето ѝ. Конър се взира в Роуз. Въпреки че е хвърлила още една цепеница в огъня, Нанси сякаш не може да спре да трепери. Лили сяда до нея и двете се хващат за ръцете. Помежду им съществува онази връзка, при която майка и дъщеря постоянно се препират, но никога не могат да останат задълго сърдити една на друга. Още едно нещо, поради което винаги съм ревнувала.
– Добре ли си? – обръща се Нанси към любимата си дъщеря.
Лили поклаща глава.
– Разбира се, че не. Просто е толкова ужасно! Мисля, че съм в шок. Струва ми се, че всички сме в шок.
– Имам предвид, че си бледа. Добре ли се чувстваш?
– Не мога да намеря комплекта за диабет, но не се тревожи. Няма да умра, задето съм пропуснала една доза инсулин.
Когато ѝ поставиха диагнозата, Лили вече беше на двадесет и две-три години. Сега си слага инжекции два пъти дневно и се грижи всички да го знаят. Прекарвам много време с диабетици в старческия дом, в който работя като доброволка, и им съчувствам, наистина. Не е лесно да живееш с тази болест, на колкото и години да си. Но Лили не се отнася към състоянието си достатъчно сериозно и днес на вечеря отново прояви слабостта си към сладкото и угаждането. Сестра ми рядко се притеснява за нещата, за които наистина трябва да се тревожи.
– Виж колко спокойна изглежда Трикси – казва Лили, загледана в дъщеря си. – Не знам как ще ѝ кажа какво се е случило. Първо баба, после татко…
– Може би не трябва да ѝ казваш? Дали да не я оставиш да поспи? – предлага Нанси.
Лили кимва и аз я наблюдавам как тихо завива Трикси с одеяло с нетипична за нея загриженост и състрадание. За миг изпитвам вина заради лошите мисли, които толкова често храня към сестра си. Може би наистина е способна да обича друг човек повече от себе си. Лили нежно целува дъщеря си по челото и я погалва по косата в рядък прилив на майчинска нежност.
– Какво ще правим с това? – пита Конър.
Той държи видеокасетата от кухнята с думите „ГЛЕДАЙ МЕ“ отпред. Всички се взираме в нея и в него, сякаш държи граната и е предложил да я хвърлим.
– Да я хвърлим в огъня? – предлага Лили.
– Защо някой би я оставил тук, за да я намерим? – питам аз.
– Кой я е оставил тук – това е въпросът, който би трябвало да си зададем всички – казва Конър. – Ами ако това обяснява всичко, което се случва тук тази вечер?
– Прилича просто на още един от домашните филми на семейство Даркър – казва Роуз, докато Конър вади касетата от обложката. Всички виждаме белия етикет, залепен отстрани. „МОРСКО СТЪКЛО – 1980“, написан с елегантния почерк на баба. Роуз взема лентата от ръцете му.
– Да я изгледаме ли? – пита майка ми. Останалите се споглеждаме. – Какво друго да правим пет часа? Ако седим тук и мълчим, докато чакаме приливът да се отдръпне, времето само ще минава още по-бавно, а ситуацията със сигурност няма накъде повече да се влоши. Лично аз ще приема всичко, което да ми помогне да не мисля за случилото се тази вечер, а и няма ли да е хубаво за всички да си спомним едни по-добри времена?