– А Трикси? – пита Конър и поглежда към спящата тийнейджърка в ъгъла на стаята. – Да намаля ли звука?
– Не се притеснявай, в това състояние нищо не може да я събуди. Ще продължи да спи до сутринта – отговаря Лили.
– Това нормално ли е за тийнейджърка?
– Да, когато съм ѝ дала силно успокоително.
– Какво?
Конър изглежда искрено шокиран, но ние, останалите, почти не трепваме. Всички семейства имат свои вариации на нормалното и признавам, че нашата е малко по-различна от тази на повечето хора.
Лили вдига рамене.
– Помолих Нанси да стрие едно от хапчетата си и да го сложи в чая на Трикси…
– Навремето и аз постоянно давах тайно приспивателно на дъщерите си – прекъсва я Нанси, сякаш се гордее с този факт.
– И на нас нищо не ни стана! – отбелязва Лили с немалко ирония, усмихва се и се обръща към майка ни: – Помня как те хванах да слагаш хапчетата в онези желирани мечета, за да си помислим, че е почерпка преди да си измием зъбите за лягане. Криеше моите хапчета в зелени мечета, Роуз получаваше червените, а Дейзи – винаги златните. Никога не се запитахме защо го правиш – просто изпълнявахме инструкциите ти. След като откри баба, Трикси не можеше да спре да плаче. Надявам се сега просто да продължи да спи, докато настъпи отливът и можем да си тръгнем. Ще ми се и аз да можех да заспя.
Лили отваря нов пакет цигари и запалва една с пръсти, треперещи от нетърпение. Всяка вина, която изпитвах заради чувствата си към нея, се стопява. Никой не казва нищо нито за пушенето, нито за факта, че е упоила родната си дъщеря, за да я накара да спре да плаче. Всички ние имаме лоши навици. Някои ги разкриваме пред целия свят, други – само пред семействата си, а има и такива, които ни е срам да споделим с някого освен със самите себе си. Лили грейва и веднага започва да изглежда по-спокойна, сякаш издишва нервността си заедно с дима.
Конър поклаща глава, но Лили не му обръща внимание. Роуз – според мен усетила, че на цялото семейство ще му се отрази добре да се поразсее – включва стария телевизор на баба. Той бавно заработва и на екрана се появяват мъгливи сиви и бели пиксели.
– На касетата пише „ГЛЕДАЙ МЕ“, затова да видим какво ще стане, когато я изгледаме – казва тя, пъхва касетата в плейъра и той я поглъща цяла. На екрана се появява един образ, запълва го и миналото сякаш се връща да ни измъчва.
Петнадесет
„Морско стъкло“ – 1980 г.
Лицето на деветгодишната ми сестра запълва екрана. Сега, изглежда, е ред на Лили да бъде звездата на семейната лента. Някои хора са родени да са звезди в своето собствено шоу и Лили никога не е проявявала желание да научи репликите на живота, освен ако сценарият не е написан от самата нея. В тясното ѝ полезрение останалите хора са почти излишни. Ако нямаш сцена в нейната история, не съществуваш в нейния свят.
Когато бях малка, летата в „Морско стъкло“ винаги бяха любимото ми време от годината. Веднага щом училището на сестрите ми свършеше, майка ми натоварваше колата с куфари, храна, вино и нас и потегляхме от Лондон към Корнуол за шестседмично бягство от големия град. Неизбежно пресмятахме грешно времето и пристигахме по време на прилив, когато не можехме да минем по пътеката, но това нямаше значение. Веднага щом зърнех старата къща, с нейните тюркоазени кулички, се чувствах така, сякаш се прибирах у дома. Трите играехме на тънката ивица незалят черен пясък, докато чакахме морето да се отдръпне. Понякога да чакаш нещо те кара да го искаш още повече.
Баба винаги толкова се радваше да ни види. Прекосяваше пясъчната пътека веднага щом станеше безопасно, винаги с онази ръждясала ръчна количка, която буташе пред себе си, и куче, което я следваше по петите. Помня един черен лабрадор на име Боб, преди да се появи Попинс. Баба прегръщаше и целуваше всички ни, а после натоварваше чантите ни в количката, за да пренесем по-лесно всичко в къщата. Трябваше да направи няколко курса напред-назад и ние се редувахме да седим върху багажа. Стаите ни винаги изглеждаха така, както сме ги оставили, но с чисти чаршафи, свежи цветя и шоколадова монета под възглавницата на всяко от трите легла. Баба винаги знаеше как да ни накара да се почувстваме желани и обичани, когато бяхме деца.
Татко рядко идваше с нас още преди развода. Обикновено ни придружаваше поне за няколко дена, но не помня изобщо да е идвал през лятото на 1980, докато не се случи онова. Което ме кара да се питам дали бракът на родителите ми не е бил в криза още тогава. Някъде по това време майка ни настоя да я наричаме Нанси – казваше, че като я наричаме другояче, я караме да се чувства стара.