Стаята е абсолютно тиха. Започва видеото. Деветгодишната Лили стои в коридора с часовници в „Морско стъкло“… На стената още има празни места за двадесетината часовника, които баба купи впоследствие. Спомням си това като периода „Слава“ на Лили. Мисля, че всички го помним така, и Нанси се усмихва в настоящето, когато любимата ѝ дъщеря се усмихва в миналото. Лили се дръпва няколко крачки назад от камерата и разкрива тоалет от осемдесетте, който днес биха взели за елегантен. Неоноворозовата тениска, пурпурният клин, балетната поличка, лентата за глава и пурпурните калци ни връщат години назад. Забелязвам как другите се усмихват, докато детето на екрана танцува на музиката и пее, научило наизуст всяка дума от саундтрака на сериала. Безкрайното пеене на Лили за вечния живот май е това, което ме безпокои най-много, както и другата дума, която повтаря след няколко секунди, вперила поглед право в камерата.
– Запомни. Запомни. Запомни. Запомни.
Помня онова лято в „Морско стъкло“. Ще ми се да не помнех.
Когато влезеш в къщата на баба, ще видиш три врати отляво в коридора, две в дъното и една отдясно. Отляво ще намериш дневна, после малка библиотека, а след нея – музикалната стая. В края на пълния с часовници коридор има врата към огромната кухня и врата към мъничка баня. От дясната страна на коридора се издига пищно украсено стълбище, но точно преди него има още една врата. Която е почти винаги заключена. Студиото на баба, или „Западното крило“, както понякога обичаше да го нарича, беше забранено за влизане, когато дойдеха сестрите ми. То минава по цялата дължина на къщата, има по една врата в двата ѝ края и е мястото, на което тя обича да пише и илюстрира детските си книжки. В последно време на стените има огромни рамкирани корици на книги, включително „Малката тайна на Дейзи Даркър“ и няколко от другите любими на баба: „Най-хубавият рожден ден на Сузи Смит“, „Загубеното куче на Дани Делони“, „Първата лъжа на Попи Пател“ и „Най-ужасният уикенд на Чарли Чо“. Но през хиляда деветстотин и осемдесета баба все още илюстрираше книгите на други хора и не беше написала своя.
В студиото имаше три големи бюра, постоянно покрити със скицници и картини, четири прозореца, през които влизаше обилна светлина, безкрайни редици различни водни бои, гърненца мастило, химикалки, моливи и четки и огромни чекмеджета, пълни с цветна хартия с всевъзможни оттенъци. Имаше лавици, затрупани с какви ли не дреболии, които баба някога описа като „няколко от най-любимите ми неща“, както и огромен триножник с бял плат отгоре в деня, в който беше заснет този домашен филм. Платът скриваше най-новата творба, по която работеше баба – тя не обичаше някой да вижда произведенията ѝ, преди да е приключила. В един вестник я бяха описали като женския Куентин Блейк. Тя се разяри и заяви, че трябвало да нарекат него мъжката Беатрис Даркър.
Студиото на баба беше единствената стая в „Морско стъкло“, в която сестрите ми не можеха да поглеждат нищо, да пипат нищо или дори да влизат вътре. Аз можех, когато бяхме само двете с баба. И Конър можеше, но тя не вярваше на сестрите ми. Още тогава. И двете знаеха и разбираха правилата, но Лили открай време никак не обичаше да ги следва. Когато на деветия си рожден ден получи ролери, искаше само да ги кара из къщата. Когато отвореше всички вътрешни врати, можеше да мине от коридора в дневната, оттам през библиотеката, през музикалната стая, през кухнята и накрая през студиото на баба, описвайки огромен кръг, и каквото и да ѝ казвахме аз и Роуз, не можехме да я убедим, че идеята е много лоша.
Тази сутрин, веднага щом баба тръгна с колелото към града за хранителни продукти, Лили си обу ролерите. Настоя Роуз да ѝ измерва времето и да я снима как ги кара. Моята задача беше да наблюдавам пътеката от прозореца на спалнята си на горния етаж и да предупредя сестрите си, когато се върне баба. И наистина мислех да го направя. Но в онзи ден небето беше невероятно синьо, а облаците, които се носеха по него, образуваха много интересни форми.
Видях едно облачно пони и един облачен замък. И двете бяха ужасно разсейващи за четиригодишно дете с голямо въображение. Роуз – живата енциклопедия на семейството – ме беше научила как се казват някои облаци. Нищо не е така успокояващо, както гледката на пухкав бял кълбест облак в яркосиньото небе или като подобната на птица красота на перестите облаци, образувани от мънички ледени кристали, или като небе, пълно с гъсти слоестокупести облаци, защото в живота на всички нас има и светло, и тъмно. Видовете облаци са толкова многобройни, колкото и хората, и също като хората, всички те се носят и зарейват където пожелаят – в един момент са едно, а в следващия се преобразяват в нещо съвсем друго. Само за секунда ставаха неузнаваеми. Кръгът на живота съществува във всеки аспект на природата и всички ние просто играем своята роля за толкова време, колкото реши вселената.