Домашният филм започва с Роуз, която снимаше от коридора как Лили профучава покрай нея, минава с ролерите през всяка стая и пее песента от „Слава“.
– Това ли е по-добрата ми страна? – попита Лили и прелетя край Роуз.
– И двете са еднакво грозни – отговори десетгодишната Роуз иззад камерата и аз си представям как се е усмихнала сама на себе си.
Видеото е учудващо добро. А после звездата на шоуто става малко по-амбициозна и решава да се снима сама, докато кара и пее. Понякога насочваше камерата надолу към краката си и аз виждах как червено-белите ролери, които помнех толкова добре, се носят по дървения под. Отнемаше ѝ цяла вечност да ги завърже и с тях ставаше висока почти колкото Роуз. Може би това беше още една причина да ги обича толкова.
Музиката беше толкова висока, че сестрите ми изобщо не чуха как баба се връща. Домашният филм показва нещата от гледна точка на Лили, докато снима и се пързаля в единия край на студиото. Камерата се разтриса, когато Лили забелязва баба, застанала в другия край на стаята, със скръстени на гърдите ръце и замръзнало от гняв лице. А после Лили се блъсва в огромен триножник и една грамадна картина се разбива на пода. Филмът свършва със страничен кадър на нивото на пода, в който се виждат локвички червена и синя боя.
Баба закрачва към падналата ми сестра и поглежда надолу към нея.
– Лили Даркър, много имаш да учиш. Щом трябва винаги да нарушаваш правилата, трябва да разбереш как да го правиш, без да те хванат. „Вид си давай на мило цвете, но бъди змията, завила се под него!“
– Какво? – пита Лили и търка насиненото си коляно.
– „Моля“, не „какво“. Това е цитат от Шекспир.7 – Но баба все едно говореше на суахили. – Виж, Лили, аз се възхищавам на духа и амбицията ти винаги да става на твоето, но се боя, че когато пораснеш, хората ще те смятат за досадна и капризна. Ако искаш да бъдеш лоша и да ти се размине, трябва по-умело да се преструваш на добра. Като милото цвете, което всички искат да бъдеш. Разбираш ли?
На горния етаж аз току-що бях забелязала облачен дракон в небето зад прозореца на стаята си и когато Лили се появи на прага с почервеняло лице и издути ноздри, приличаше много на дракон и съвсем никак – на мило цвете.
– Ти трябваше да стоиш на пост! – изсъска тя. – Кога ще спреш да си такова бебе и ще пораснеш?
Посегнах вътре в себе си за подходящ отговор, но колкото и трескаво да търсех, така и не го намерих, преди моментът да отмине, тя вече да си е отишла и да не може да го чуе. Иска ми се много неща да бях казала на по-големите си сестри, когато бях дете – само да бях достатъчно умна да се сетя навреме за тях! Но казах само „извинявай“, както винаги. В нашето семейство извиненията бяха като индулгенция.
Лили получи забрана да кара ролери и в „Морско стъкло“, и извън него за цяла седмица и обвини мен. Три дни изобщо не ми проговори – което беше истинско щастие в някои отношения, – но след това направи нещо, което не повтори нито преди, нито после: тя се извини.
– Съжалявам, че ти се разкрещях, Дейзи – каза тя, облечена с още един от костюмите си в неонови цветове от осемдесетте. – Не беше честно да те обвинявам за това, което се случи. И ти приготвих малка изненада за извинение. В килера под стълбата.
– Не ти вярвам – отговорих аз, защото наистина не ѝ вярвах – Лили постоянно лъжеше, а освен това и трите малко се страхувахме от килера под стълбата. Причината някой да лъже почти винаги е по-интересна от самата лъжа.
– Тогава недей – отговори тя и сви рамене. – Роуз! Има ли изненада за Дейзи долу?
Баба беше излязла да разходи кучето, майка ни беше легнала да подремне, но Роуз се беше появила на вратата на стаята ми – тъкмо минаваше по коридора с „Енциклопедия Британика“, която изглеждаше по-тежка от мен, и очевидно не слушаше внимателно. От съвсем малка Роуз знаеше, че иска да стане ветеринарен лекар, така както Лили знаеше, че не иска да става или да прави абсолютно нищо. С годините нито едната, нито другата промени решението си. Но с мен беше различно. Моите мечти променяха формата си също толкова често, колкото облаците, в които обичах да се взирам. Една година исках да съм музикантка като баща си, а следващата – да пиша книги като баба, но не мислех, че ще живея достатъчно дълго и за едното, и за другото. Може би точно затова спрях да се стремя към живот, който ми се струваше недостижим.