Често оставяха Роуз да отговаря за нас, защото беше най-голямата. Както много най-големи деца, и тя мразеше тази отговорност.
– О, да, изненадата – каза тя. – Всички знаем за нея… онази долу?
Сега като се замисля, мисля, че не знаеше какво става. Но вярвах на Роуз, затова слязох странично по скърцащите стъпала, като ги взех едно по едно – бяха стръмни, а моите крачета бяха още къси, – без изобщо да забелязвам, че Лили снима всичко.
– Точно така, влез в килера – каза тя. – В стената има тайна врата на феите, ей там в дъното, виждаш ли я? Трябва да влезеш докрай, за да я намериш.
Мисълта за тайна врата на феите в перваза на дюшемето беше много вълнуваща за четиригодишното ми аз. Скоро преодолях страха си и влязох.
– Почукай на дървото – каза Лили. – Феите може да излязат и да ти кажат „здравей“.
Направих го, но съществото, което се появи, не беше фея. Мъничката форма на врата в перваза се оказа миша дупка, но мишката, която се втурна навън през нея, беше огромна – по-скоро плъх. Веднага щом изкрещях, Лили затвори вратата на килера и ме заключи вътре.
7 „Макбет“, действие първо, сцена пета, превел от английски Валери Петров. – Бел. прев.
Шестнадесет
„Морско стъкло“ – 1980 г.
Плаках в тъмното часове наред, или поне така ми се стори, и блъсках по онази врата, докато кокалчетата ми се разкървавиха. Никога преди не се бях страхувала от тъмното, но оттогава не съм спирала. Не мисля, че е детинско или глупаво. Мисля, че е съвсем логично да се страхуваш от това, което не можеш да видиш. Майка ни спеше, след като изпи цяла бъчва евтино вино на обяд съвсем сама, докато аз стоях заключена в килера под стълбите. Беше взела приспивателно и си беше сложила слушалки, за да не чува децата си, така че едва когато баба се върна от разходката с кучето, някой ме чу да плача. Когато най-накрая намери ключовете и отключи вратата, на лицето ѝ се беше изписал ужас. Лили получи забрана да кара ролери още две седмици и по идея на баба наказаха допълнително и нея, и Роуз, като ги накараха да ме заведат на плажа на петия ми рожден ден.
Следващата седмица, след като закусихме палачинки с горещ шоколадов сос, двете неохотно ме поведоха нататък, като ме държаха за ръцете, за да мога да се люлея.
– И не вземайте камерата на баща си! Казвала съм ви, че не е играчка. Ако вкарате вътре пясък и спре да работи, той няма да престане да ми натяква – каза Нанси и ни махна за довиждане от вратата.
– Добре! – викна Лили, която вече крачеше по пътеката, пъхнала камерата в раницата си. Продължи да държи ръката ми, докато вървяхме към плажа, докато не реши, че баба и майка ни вече не ни виждат. Спомням си как ме погледна и се ухили. В усмивката ѝ имаше дупки – там, където феята на зъбките беше откраднала няколко от нейните. Малко като липсващия клавиш на пианото.
– Вече си на пет години, Дейзи. И мисля, че си достатъчно голяма да играеш по-често с мен и Роуз – каза Лили. Роуз се намръщи, сякаш го чуваше за първи път. – Искаш ли?
Кимнах. Бях готова да направя почти всичко, за да ги накарам да ме харесат повече. Възрастовата разлика между тях двете, на девет и десет години, беше минимална, но годините между тях и мен винаги изглеждаха безбройни. Често ги гледах как си играят на пляскане с ръце, все по-бързо и по-бързо, и пеят някакви странни песнички. Имаше една как отивали в китайски ресторант да купят „хляб, хляб, хляб“. Не намирах никаква логика, но копнеех да бъда част от тази връзка. Няколко пъти бях опитвала да стана част от техните игри за големи, но това рядко свършваше добре. Бях постоянно покрита с драскотини и синини, а ноздрите ми бяха редовно пълни с мирис на „Савлон“ и „Ти Си Пи“8
Играхме с едно старо въже за скачане, докато Лили не се отегчи, и пяхме песничките, на които ги бяха научили приятелките им, а те научиха мен. Не разбирах какво означават дори половината от тях, но научих думите чрез повтаряне и желание да участвам, както всички деца. Помня любимата си песен, която пеехме и на която скачахме.
Лизи Бордън грабна секирата.
Четиридесет пъти майка си халоса.
След като видя какво е направила,
халоса баща си четиридесет и един.
Лизи Бордън бе освободена,
престъплението – неплатено.
Роуз обожаваше тази мелодия. Тези игри със скачане на плажа бяха една от малкото детски дейности в „Морско стъкло“, в която трябваше да участваме и трите: две да въртят въжето и една да скача.