– Хайде да играем на русалки! Искаш ли да си първа? – попита Лили със своята усмивка с дупка в нея.
Заровиха ме в черния пясък, докато можеха да виждат единствено лицето ми. После направиха от пясък опашка на русалка и я украсиха с миди. Оставиха ме там за повече от час, докато строяха пясъчни замъци наблизо. Сега семейството ни ми прилича на пясъчен замък – изградено бързо и без особени усилия и отмито още по-бързо, сякаш никога не е съществувало. Не помня нищо, което да е било солидно в отношенията ни, нищо дълбоко, което да не може да бъде заличено за миг от рязка дума или от плясъка на вълна, която не сме видели да идва. Помня, че в онзи ден за първи път намразих сестрите си. Наистина ги намразих. Не можех да помръдна – пясъкът, под който ме бяха заровили, беше прекалено тежък. Лицето ми изгаряше на слънцето. Плачех. Но после дойде Конър. Тази година имаше две йо-йота и можеше да прави с тях какви ли не номера – и с двете едновременно. Чух го как говори на Роуз, преди още да съм го видяла.
– Знаеш ли, че „Морско стъкло“ е един от имотите, в които през Втората световна война са настанили евакуирани деца? – попита той.
– Не, откъде знаеш? – Десетгодишната Роуз звучеше искрено заинтригувана.
– Четох за това в библиотеката и сега пиша за него в училищния вестник. Един ден ще стана журналист. Децата идвали тук, до този бряг, чак от Плимут. Дълга опашка деца, пренесли малките си куфарчета по хълмовете и пясъчните дюни, за да избягат от бомбардировките в големите градове, където били останали родителите им.
– Конър, помогни ми! – изкрещях аз.
Отначало той сякаш се развесели, когато ме видя заровена в пясъка, с опашката ми на русалка от миди. Но когато видя, че съм плакала, веднага ме изрови и ме вдигна.
– Беше само шега – каза Роуз и погледна към него, защото не искаше той да си помисли нещо лошо за нея.
– Да, трябва да спреш постоянно да ревеш – каза Лили.
– Мразя ви и двете! – извиках аз, отдалечих се ядосана и си сложих плавниците. – Ще отплувам за Америка и не искам никога повече да ви виждам!
Лили се засмя и това само засили моята решителност. Приливът идваше и мисля, че дълбоко в себе си съм знаела, че най-вероятно ще стигна само до малкото скалисто островче на около осемстотин метра от брега, но мислех, че съм добра плувкиня. Освен това с оранжевите си плавници се чувствах неуязвима. Погледнах към Роуз, която все пак беше най-голямата, но тя само заби поглед в пясъка.
Лили отново взе камерата.
Сега наблюдавам с ужас заедно с останалите от семейството как петгодишното ми аз излиза в морето. Напомня ми как гледахме заедно „Титаник“ и знаехме, че не е възможно да има щастлив край. Виждам как се смалявам все повече и повече, как плувам по кучешката и от време на време правя по някой крив мах в стил бруст, защото не знаех как се прави. Само Лили и Роуз ходеха на уроци по плуване.
На половината път до скалното островче се уплаших и се обърнах. Роуз стоеше до водата и крещеше нещо, което не чувах. Конър размахваше ръце и дори Лили изглеждаше малко уплашена и ме викаше да се върна. Всички изглеждаха много малки и много надалеч и реших, че идеята да доплувам до Америка все пак може да не е добра. Опитах се да се върна в залива Черен пясък, но морето имаше други планове.
Първо ме завлече настрани. После назад. След това ме заля вълна и единият ми плавник падна. Бяха ни предупредили за опасните подводни течения в залива, когато приливът беше на това разстояние от брега, но аз бях прекалено малка, за да разбера какво ще стане, ако пренебрегна предупрежденията. Страхът е нещо, което трябва да усетим, за да разберем какво е, и трябва да се научим да го усещаме.
Колкото повече се опитвах да заплувам към сестрите си, толкова повече се отдалечаваха те. Океанът изведнъж забуча оглушително в малките ми ушички. Повлече ме под повърхността. Спомням си паниката и болката. Струваше ми се, че студената вода е изцедила въздуха от дробовете ми, и аз не можех да дишам. А после морето и небето се сляха и ме заляха. Започнах да се давя в синьо. А после животът стана черен.
Роуз смъкна дрехите си, хвърли ги на пясъка и се втурна в океана. Тогава беше само на десет, но съзнателно рискува живота си, за да спаси моя. След това нещата се промениха. Аз се превърнах в нещо, което тя искаше да спаси. Ранена птичка в нейната въображаема клетка. Тя ме издърпа на брега и ми направи изкуствено дишане, от което ми спука две ребра. А Лили снима всичко.
Струва ми се, че преминавам през извънтелесно преживяване, докато се гледам как кашлям вода и виждам как баба и майка ми тичат към плажа. Тук филмът спира, но си спомням как парамедиците положиха всички усилия да пресекат пътеката и си спомням как видях Конър и Роуз да се държат за ръце, докато ме отнасяха далеч от всички тях. След това той написа в училищния си вестник статия за нея, озаглавена: „Местна героиня спасява живота на сестра си“. Тогава за първи път разбрах, че приятелството може да промени хората. Че истинските най-добри приятели ти помагат да проявиш най-доброто от себе си.