Останах две седмици в болницата, където лекарите не спряха да ме мушкат и бодат. Рутинни тестове разкриха дефектното ми сърце и след това нещата се промениха завинаги. Онази първа нощ, когато цялото ми семейство си тръгна и аз останах сама в онова страшно болнично крило, бях благодарна, че леглото ми е до прозореца. Онази вечер луната беше ярка и това означаваше, че мога да виждам облачните създания, въпреки че небето беше черно. Те танцуваха пред срамежливата луна, но вече не образуваха понита и дракони. Само чудовища. Чудовищата невинаги се крият в мрака. Някои крачат напред-назад посред бял ден, доволни да ги види всеки, който е бил достатъчно глупав да погледне в посока към тях.
Майка ми обвиняваше себе си за болното ми сърце. Дълбоко в себе си винаги съм го знаела, но така и не разбрах защо. Да не би да е направила нещо, докато е била бременна с мен? Лекарите казаха, че състоянието ми било толкова рядко, че още не знаели какво го е причинило. Нанси прекара дни наред до леглото ми или в чакалните. Цъкаше с език, въздишаше и прелистваше безплатните списания в търсене на състезания, в които да участва. Нанси рядко четеше каквото и да било освен справочниците с телевизионните програми.
Спомням си, когато лекарите казаха, че вече съм достатъчно добре, за да ме посети цялото семейство. Сестрите ми ми подариха изработени от самите тях картички с пожелания за оздравяване, баба ми донесе бутилка люкозада9 и кутия „Куолити Стрийт“ за смесени сладки, пълна само с карамелови пенита, защото ми бяха любимите. Татко ми изпрати „цялата си обич“ от една концертна зала във Виена. Изглежда, тази седмица нямаше полети до Великобритания. Лили беше с нова рокля, усмихваше се с най-чаровната си усмивка и когато всички се канеха да си тръгват, се втурна обратно. Всички зачакаха на вратата на крилото, докато тя прошепна нещо в ухото ми и ме целуна по бузата.
– Добро момиче – каза Нанси, щастлива, че любимата ѝ дъщеря се опитва да се реваншира за случилото се. Нанси открай време вярваше във фалшивите чувства. Предположи, че Лили се е извинила, и не чу какво наистина каза сестра ми. Никоя от тях не чу, но аз никога не го забравих.
– Иска ми се да се беше удавила.
8 Едни от най-разпространените антисептични кремове във Великобритания. – Бел. прев.
9 Британска газирана напитка. – Бел. прев.
Седемнадесета
31 октомври, 01:45 ч. – по-малко от пет часа
до отлива
След като откриха скрития ми сърдечен проблем, така и не ми позволиха да отида на училище, а животът никога повече не стана нормален. За никого от нас. Родителите ми се разведоха след по-малко от година. Някои бракове са държани като заложници от спомените за по-добри времена, а други са пленници на представата, че двама души могат да бъдат добри родители само когато са двойка. Фактът, че едното им дете умираше, сякаш освободи родителите ми един от друг. Изпратиха по-големите ми сестри в интернат; аз ангажирах предостатъчно от грижите на майка си и те ѝ идваха пряко сили. Обзета от безпричинна вина, тя обви останалата част от детството ми в памук, който на свой ред ме накара да се обвия в книги. В стотици книги. Да чета книги беше едно от малкото неща, които все още ми позволяваха да правя.
Книгите ме спасиха и като дете търсех убежище в историите, които четях. Те бяха единственото място, на което можех да тичам, да плувам, да танцувам без страх, че ще падна и няма да мога да се изправя. Книгите бяха пълни с приятели и приключения, докато истинското ми детство беше студено, мрачно и ужасно самотно. Никога не съм говорила искрено за това с когото и да било. Досега. Единственото място, на което се чувствах у дома като дете, беше „Морско стъкло“. Мисля, че точно затова мисълта никога да не се върна тук ме кара да изпитвам такава болка. Малката библиотека на баба беше моят „Дисниленд“, а книгите вътре – хартиените влакчета, които ми позволяваха да живея, докато всички ме чакаха да умра.
Понякога хората стават нетърпеливи, когато трябва да чакат нещо прекалено дълго.
– Винаги съм се чувствала ужасно заради това, което се случи онзи ден на плажа, и заради всички други дни, в които не се държах много добре – казва Лили в настоящето, в което вече не може да ме тормози както някога. Казва го, без да ме погледне в очите. Мисля, че не може, и изобщо не вярвам, че съжалява.