Думите ѝ с нищо не притъпяват гнева ми – вместо това го заострят в по-опасна форма, която ще остави белег. Но както винаги си замълчавам, защото искам да запазя мира. Сестрите ми не желаят да говорят с мен заради онова, което се случи с Конър преди няколко години. Толкова е нечестно, като се имат предвид всички неща, които правеха те, когато бях дете! Но ако сега кажа какво изпитвам, с нищо няма да допринеса за поправянето на онова, което се разби тогава, а и в момента си имаме по-големи тревоги.
Защо някой би искал да изгледаме това домашно видео?
Тази вечер поглеждам към сестрите си и ни виждам точно такива, каквито бяхме тогава. Сега може да са по-високи, по-възрастни, с малко повече бръчки, но всички ние сме просто деца, маскирани като възрастните, които мислехме, че трябва да станем. Моят характер сега много прилича на характера ми от времето, когато бях дете. Още съм тиха, срамежлива и се чувствам най-щастлива у дома. Роуз и Лили също не са се променили особено – нито една от нас не е. В живота на всички ни има джобове с тъга и моите са дълбоки. Диагнозата на дефектното ми сърце тогава ми се стори като смъртна присъда, а едно дете на пет години е ужасно малко, за да разбере, че няма да живее вечно.
Казват, че когато умираш, целият ти живот преминава на проблясъци пред очите ти, затова трябва да се постараеш да го направиш достоен за гледане. Но като човек, умирал няколко пъти, мисля, че не е вярно. За мен всеки път, в който сърцето ми е спирало да бие, беше като забавено пътуване с влак през най-жестоките моменти от живота ми. Спомените не преминаваха като светкавица, а бавно и болезнено. Чувствах се така, сякаш пътувах през времето и пространството към тъмно и студено място, на което отново да преживея най-ужасните си грешки в бездна от нещастие и изкуствени цветове. Когато сърцето ми спреше, понякога все още чувах хората около мен. Кълна се, че неведнъж чух лекари или сестри да казват, че съм мъртва. Родителите ми не ми повярваха, но след това невролози потвърдиха, че човешкият мозък остава активен известно време след смъртта и ви уверявам, че наистина е така. Мъртвите ви чуват, затова внимавайте какво казвате. Надявам се, че не е било прекалено ужасно за баба. Или за баща ми. Надявам се никой от тях да не е чул нещо, което не е трябвало.
Приемаме смъртта почти толкова естествено, колкото живота. Мислим, че знаем какво да очакваме, защото сме прочели глава от някоя книга или сме гледали сцена от някой филм. Вече не сме способни да отделим художествената измислица от фактите. Има толкова много неща, които не знаем, че не знаем. Това ме плаши. Когато си умирал толкова често, колкото аз, е трудно да не станеш малко обсебен от всичко това и когато виждам другите да приемат доброто си здраве за нещо естествено, изпитвам ужасен гняв. Никой от тях не разбира какво изпитвам аз. Как биха могли? Благодарна съм, че съм още тук, но смъртта е част от живота ми от толкова отдавна, нито за миг не спирам да се тревожа за нея. Бъдещето ни е просто миналото, което сме си изградили.
– Не разбирам – казва Конър. – Кой е оставил тази касета на масата в кухнята с думите „ГЛЕДАЙ МЕ“, залепени на обложката? Трябва да е бил някой от нас, но кой?
Никой не отговаря.
Лили запалва още една цигара, хвърля клечката и една цепеница в огъня, който изпращява, изсъсква и съставя хореография на сто зловещи сенки, които започват да танцуват из стаята. Сестра ми дръпва дълбоко и бавно изпуска дима през розовите си устни.
– Някога изобщо мислиш ли за друг човек освен за себе си? – пита Роуз, вперила поглед в нея.
– Какво означава това? – пита Лили, сяда по-изправена и отвръща на погледа ѝ.
– Роуз – обажда се Нанси в опит да предотврати бурята, макар че ние, останалите, виждаме, че покривът вече е отнесен. Семейният филм е донесъл лоши спомени за всички ни. Може би точно затова някой е решил, че трябва да го изгледаме. Когато Лили си изпусне нервите, тя е единствената, която може да ги събере, но за Роуз е крайно нетипично да загуби контрол над чувствата си.
– Честно ти казвам, ти си най-себичният и разглезен човек, когото имам нещастието да познавам. Наистина бях забравила колко жестока беше с Дейзи, когато бяхме деца. Поемата в кухнята и всичко, което татко каза за теб снощи, е вярно – продължава Роуз, докато всички ние чакаме Лили да реагира. Аз съм напълно подготвена следващите ѝ думи да са пропити със сарказъм – нейната предпочитана форма на самозащита. Признавам, че ми е твърде приятно да гледам как по-големите ми сестри се дърлят. Когато бяхме малки, постоянно ми се струваше, че са те срещу мен, но те една срещу друга – това е много по-забавно. Всички семейства имат свои навици и таен език и всички семейства знаят как да се нараняват един друг.