– Не ме интересува какво е мислил татко за мен, не ме интересува и какво мислиш ти. Защо не започнеш да живееш и не спреш да си пъхаш носа в моя живот? – пита Лили.
– На драго сърце ще спра да гледам катастрофата, която ти наричаш живот. Просто ми е неудобно. Може би сега, след като баба и татко ги няма, няма нужда да се правим на щастливо семейство. Може би трябва просто всеки да тръгне по своя път, когато настъпи отливът.
– Роуз, не говориш сериозно – казва Нанси.
– Така ли?
Веднага щом вижда изражението на майка ни, най-голямата ми сестра омеква, оттегля се вътрешно в онази своя версия, която мисли, че всички искаме да бъде.
– Извинявай. Имах ужасен ден още преди да дойда и както всички други, и аз просто не мога да повярвам какво се случи. Или че баба и татко вече ги няма.
Тази неочаквана игра на доктор Джекил и мистър Хайд учудва всички ни. Когато се опитвам да разтълкувам изражението на сестра си, решавам, че виждам страх. Роуз е ужасена и може би има основание. Може би най-накрая, за първи път, семейството ми разбира как се чувствам аз: как живея с постоянния страх, че днешният ден може да ми е последен. Виждам същия страх на лицата на обитателите на старческия дом, в който работя на доброволни начала, защото знаят, че времето им почти е свършило. Полагам всички усилия да ги утеша, слушам жалбите им, облекчавам нервността им, но те знаят, че неизбежното идва. Накрая животът убива всички ни. Взирам се в семейството си, докато за пореден път седим в неловко мълчание, и се питам как стигнахме дотук. За разлика от нас, бурята навън не се свени да озвучава присъствието си: дъждът не спира да трополи по прозорците като хиляди малки пръстчета.
– Защо вчера е било лош ден? – обръща се Конър към Роуз. Звучи истински заинтересуван.
Тя го поглежда в очите съвсем за кратко, а после забива поглед в далечината, сякаш преживява още един спомен, който би предпочела да забрави.
– Вчера следобед ми се обадиха от Кралското общество за предотвратяване на жестокостта към животни. На път за насам трябваше да се отбия в една изоставена плевня, в която имаше шест понита. Не бяха яли и пили от дни.
Дори Лили изглежда трогната.
– Колко тъжно! И какво направи ти? Ще им намерят ли нов дом?
– Застрелях ги всичките. Между очите. – Роуз вдига глава, но никой не казва нищо. Оглеждам стаята и виждам, че всички са толкова стъписани, колкото се чувствам аз. – Трябваше да го направя – продължава тя. – Вече беше късно да ги спася. Не можех да направя нищо. Те агонизираха. Трябваше да направя нещо, за да спра болката им, но нямах достатъчно анестезия за всички. Единственият вариант беше пистолетът ми. Беше ужасно. Още ги чувам. Знаехте ли, че конете плачат, когато са уплашени? Като деца. – Тя стисва разтрепераните си ръце в юмруци. – Иска ми се вместо тях да можех да застрелям виновните. Понякога ненавиждам хората. Наистина. Не разбирам как човешките същества са способни на такива ужасни дела, нито защо причиняват толкова много болка на другите.
Този път тишината сякаш ни поглъща всичките.
– Дори не знаех, че имаш пистолет – казва Лили.
Роуз въздъхва.
– Това е само малък ръчен пистолет. Много ветеринари имат оръжие и право да го използват. Обикновено е заключен в сейфа в кабинета.
Нанси се намръщва.
– Но щом си направила… това на път за насам, това значи ли, че в къщата има зареден пистолет? С истински куршуми?
– Не се тревожи. Скрих го на сигурно място, когато пристигнах.
Тишината се връща и известно време аз изучавам въпросително най-голямата си сестра. Знам, че ветеринарната ѝ практика има лек финансов проблем, но знам и че Роуз винаги е била прекалено горда, за да моли някого за финансова помощ, за разлика от Лили. Ако баба ѝ беше оставила някакви пари, щяха да ѝ дойдат добре и щеше да ги оползотвори по смислен начин. Забелязвам, че не спира да си поглежда часовника, и се чудя дали просто не отброява часовете, преди да можем да си тръгнем. „Още само четири часа и малко“ – помислям си аз. Роуз изглежда толкова тъжна. Човешката компания открай време ѝ се струва неудовлетворителна. Казва, че се изтощава да слуша за фалшивите чувства на хора, прекалено глупави да разберат кога мислите им всъщност не са техни. Питам се какви ли са нейните мисли сега, когато си поглежда часовника за втори път за по-малко от минута. Аз не съм единствената, която изучава Роуз, и тежестта на погледите ни сякаш ѝ идва прекалено.