– Защо всички ме гледате така? – пита тя.
– Мисля, че като се има предвид всичко, което се случи тази вечер, може би всички сме малко изнервени от мисълта, че има пистолет в къщата – казва Нанси.
– Добре. Моят пистолет не е убил никого, но щом всички ще се почувстват по-добре, ще отида да се уверя, че още е на сигурно място там, където го оставих – казва Роуз, става и понечва да излезе от стаята.
За ветеринарите е по-вероятно да се самоубият, отколкото за представителите на почти всяка друга професия. Тази статистика ме караше да се тревожа за най-голямата си сестра – ветеринарите работят до късно, често сами – и когато си помисля за всички ужасни неща, които е видяла, изпитвам страх. Роуз знае как да прекъсва живот, а не само да го спасява – за жалост, това е част от работата ѝ.
– Може да отида да видя дали няма да хвана сигнал на телефона горе… може би там ще успея – казва Конър.
– Няма – заявява Лили. – Не се чувствам добре. Ще отида в стаята си да потърся комплекта за диабет.
Нанси кимва.
– Усещам, че започва една от моите мигрени. Ще си взема чаша вода и хапчета от кухнята – казва тя и тръгва към вратата също като другите. Майка ми смята, че за всяка ситуация има хапче.
– Добре, аз ще изляза да подишам малко чист въздух – казвам, защото не искам да оставам сама. Мисля, че всички имаме малко клаустрофобия, принудени да стоим заедно в тази къща, но и уплашени да останем сами. Заставам в коридора и чувам как различни ъгли на къщата пращят от тиха дейност. Шумът изобщо не успокоява нервите ми. Открай време предпочитам звука на мълчанието.
Забелязвам, че входната врата е леко открехната, и излизам на верандата, но там няма никого. Ревът на морето и мелодията на вятърните камбани ми напомнят колко сме изолирани тук, отрязани от сушата за няколко часа всеки ден. И всяка нощ. Когато прекараш сам толкова време, колкото мен, понякога е трудно да си край хора прекалено дълго време. Дори край семейството си. Особено край семейство като нашето.
Аз съм последната, която излиза от стаята, но мисля, че съм първата, която малко по-късно се връща във всекидневната. Забелязвам на масичката за кафе нещо непознато. Другите от семейството се връщат, преди да мога да погледна по-внимателно. Конър влиза последен, но първи вижда това, което съм видяла аз, и ако се съди по тона му, ме обвинява, че аз съм го сложила там.
– Какво има на тази маса? – пита той.
– Това е касетата, която изгледахме току-що – отговаря Лили.
– Според мен не е – казвам аз и се отдръпвам крачка назад.
– Не. Не е – потвърждава Роуз.
Сега всички се взираме в касетата. Преди я нямаше, а буквите, залепени на обложката на този семеен филм, носят друго послание:
ЧУЙ МЕ.
– Мамка му, какво е това? – пита Конър. – Кой го направи? – Той оглежда стаята и спира поглед върху всяка една от нас.
– Ти си този, които я забеляза – може да си бил ти – казва Лили.
Роуз внимателно вдига касетата. На обложката на предишната пишеше „ГЛЕДАЙ МЕ.“ На тази: „ЧУЙ МЕ“. Това е извратено! Кой го е направил и защо?
Сега всички се взираме един в друг, разменяме си безмълвни обвинения под формата на бдителни погледи.
– Трябва да го изгледаме – казвам аз, при което всички започват да спорят за плюсовете и минусите.
– Стига толкова! – обажда се Нанси и всички останали млъкваме. – Без повече игри. Баба ви и баща ви са мъртви. В „Морско стъкло“ няма никого другиго, а аз не вярвам в призраци. Кой е оставил тази касета на масата?
Никой не отговаря.
– Може би единственият начин да разберем е да я изгледаме – казва Роуз и когато никой не възразява, изважда видеото от обложката му, пуска го в устройството и натиска PLAY.
Осемнадесета
„Морско стъкло“ – 1982 г.
Коледите в „Морско стъкло“ винаги бяха вълшебни, докато родителите ми не се разведоха. Баба започна да полага по-големи усилия от всякога да накара мен, майка ми и сестрите ми да се почувстваме добре дошли, но без татко не беше същото. Никога няма да забравя Коледа на 1982. Лили беше на единадесет, а Роуз – на дванадесет. Онази година имахме огромна елха – доставена с лодка – и всички заедно я украсихме. Направихме хартиени гирлянди и немного сполучлив шоколадов бъдник, а на Бъдни вечер всички жени от семейство Даркър гледахме „Извънземното“. Това беше първото ми ходене на кино и аз обожавах всяка минута. Но домашният филм, който виждам сега на стария телевизор на баба, не предава нито едно от тези преживявания. Започва на Коледа 1982 и както обикновено, с Лили.