Ако Дядо Коледа действително правеше всяка година списък на непослушните деца, сестра ми щеше да е на първо място. Въпреки това като дете получаваше всички подаръци и играчки, които искаше, дори когато нямахме много пари. Според мен Нанси мислеше, че в дългосрочен план тръшкането на Лили ще ѝ коства повече. На едно от челните места с желания на сестра ми тази година беше уокмен. Веднага щом го разопакова, Лили започна да го слуша навсякъде, дори докато се хранеше, караше кънки или гледаше телевизия, в което според мен нямаше много логика. И вечно припяваше на някаква мелодия – обикновено много фалшиво. Песента, която помня, че осакатяваше най-често тази година, беше „С тяло“ на Оливия Нютън-Джон.
– Вече ми доскуча да снимам – казва дванадесетгодишната Роуз иззад камерата.
– Само още една обиколка, ставам все по-бърза! – отвръща Лили и профучава покрай стените на „Морско стъкло“ с нови, по-големи ролери.
– Слъш папис10 са почти готови! – чувам да казва седемгодишното ми аз и за мое стъписване камерата се обръща към мен.
Намираме се в градината, която майка ми обичаше толкова много, и изглежда, че е ужасно студено. Аз нося пухкава шапка с пискюл и едно от палтенцата, които Лили е надраснала. Спомням си дървените копчета, които ми беше необяснимо трудно да закопчая. Онази година ми бяха направили две операции на сърцето и не изглеждам добре. Прекалено съм слаба и под очите ми има черни кръгове. Но изглеждам щастлива. Играя си с моята машина за ледени близалки „Господин Фрости“ и правя ледени напитки със сладък сироп за Грижовните мечета, за които сестрите ми бяха прекалено големи. Мечетата бяха подарък от баба. Моето беше розово, с дъга на коремчето. Това на Лили беше синьо с дъждовен облак, а на Роуз – тюркоазено с падаща звезда; онази година тя беше обсебена от Слънчевата система.
– Изплези си езика! – обади се Роуз иззад камерата и когато го направих, той беше оцветен в червено от ледения сироп.
Камерата се обръща още малко по-нататък и аз виждам Конър. Седнал е на разнебитената градинска маса на баба и носи два пуловера и хартиена шапка за парти. Намръщен е. Сякаш се е съсредоточил сериозно, докато пише нещо.
– Хей, Конър! Какво правиш? Работиш по статия за училищния вестник ли? – попита Роуз.
– Не – отговори дългурестото, но красиво момче.
– А какво правиш?
– Това е родословното дърво на семейство Даркър. Правя го за баба ти, за да ѝ благодаря, че ме покани.
Не си спомням, че е бил с нас онази Коледа, но ми се струва, че често беше в „Морско стъкло“, когато баща му не беше достатъчно добре да се грижи за него. Но си спомням родословното дърво. То вдъхнови баба да сложи своя собствена вариация на стената до стълбището, да нарисува лицата ни и да напише до тях датата на раждането ни. Камерата сякаш се задържа върху лицето на Конър дълго време.
– Кой идва? – попита Лили и отново мина с ролерите покрай камерата, която се обръща на сто и осемдесет градуса към пясъчната пътека.
Сега беше отлив. Нанси се приближи до нас. Всички се спряхме и се взряхме в един силует, който се приближаваше в далечината и приличаше на татко. Вдигнах поглед към лицето на Нанси и напрежението, което се изписа на него, потвърди, че е той. Пуснах замразената си напитка, Лили събу ролерите си и мисля, че Нанси сигурно е взела камерата от Роуз, защото следващото, което виждам, е как и трите тичаме към баща си, когото не сме виждали от шест месеца. Беше облечен като Дядо Коледа, но бос. Крачолите на червения му панталон бяха навити до коленете, за да не се покрие костюмът с морска вода и пясък.
Втурнахме се по пътеката към него така, сякаш беше смел рицар, който се връща от битка. Знам, че това отношение навярно постоянно е наранявало майка ми. Тя беше тази, която оставаше и се грижеше за нас, когато той отпрашеше нанякъде – поне донякъде, когато сестрите ми не бяха на училище или Нанси не пробуташе и трите ни на баба, – но ние бяхме деца и не разбирахме политиката на родителството след развода. Нанси остана на каменните стъпала, които водеха към къщата, и се зае да снима мига. Когато баща ми се приближи и понечи да я целуне по устните, тя обърна глава и той улучи бузата ѝ.
Едно от най-хубавите неща със завръщането на татко от турнетата му по света заедно с оркестъра бяха купените от вина подаръци, които ни носеше. Не ме разбирайте погрешно – ние много се радвахме да го видим, но нямахме търпение да видим и какво ни носи. Със сестрите ми го последвахме вътре и застанахме на вратата на музикалната стая. Загледахме се как отваря огромния си куфар, вместо да го разопакова в стаята, която преди делеше с майка ни.