Лили никога не се стесняваше да проговори и сега без колебание зададе въпроса, от който всички се интересувахме най-много.
– Донесе ли ни подаръци?
– Може би – отговори татко и ние и трите нададохме радостен вик. Когато майка ми кажеше „може би“, това означаваше „не“, но когато го кажеше баща ми, означаваше „да“. Една дума, две значения. Може да бяхме още деца, но напълно си давахме сметка, че родителите ни говорят на различни езици.
Усмивката на Лили се стопи, когато отвори подаръка си – разкъса хартията, без дори да си направи труда да погледне към четливо надписания етикет.
– Аз вече имам уокмен! Преди малко го разопаковах! – изхленчи тя.
Баща ни изглеждаше искрено натъжен.
– О, съжалявам, принцесо. Мама каза, че тази година си искала това…
– Истинският Дядо Коледа ѝ го купи – обади се седемгодишното ми аз.
– Няма истински Дядо Коледа! Защо си такова бебе? – тросна се сестра ми и ме изгледа гневно, сякаш аз бях виновна, че е получила два пъти един и същ подарък. Знаех, че казва истината за Дядо Коледа, и ненадейно целият ми свят – а не само Коледа – ми се стори като лъжа. Разплаках се.
– Лили, стига толкова! Аз споменах за уокмена на баща ти преди няколко седмици, но той е забравил да ми каже – както и на истинския Дядо Коледа, – че ще ти купи уокмен. Не се тревожи, миличка. Сигурна съм, че можем да го заменим за нещо друго. Защо не го направим както трябва? Конър, би ли взел камерата? Няма нужда всички да се гъчкаме на вратата. Момичета, направете на баща си малко място и ще отворим другите в дневната.
Лили скръсти ръце на гърдите си и съвсем се нацупи, докато баща ми събираше всички подаръци.
– Нося ти и друг подарък, Лили. Нещо мъничко – каза той в опит да се реваншира.
Преместихме се в другата стая, без да спираме да държим под око подаръците, които носеше баща ми, докато майка ми събличаше шапките и палтата ни.
– За бога, Франк! Нали казахме по един на дете!
Нанси сякаш съскаше през стиснати зъби. Нейните подаръци бяха като любовта ѝ към нас, винаги придружавани от икономичност. Нетърпеливо седнахме на познатите места в дневната. Аз седях най-близо до елхата и камината и както ми беше студено, веднага ми стана горещо, затова съблякох пуловера си. Отдолу носех червена вълнена рокличка с остро деколте, покрита със снежинки от бели дантели. Роклята беше подарък от баба и исках да я нося всеки ден.
– Знам, че казахме по един подарък на дете, но не можах да устоя. Намерих това в едно магазинче във Виена и се сетих за теб – каза татко и подаде на Лили малък розов пакет.
– Радвам се да чуя, че не всички подаръци са били купени в последния момент от безмитния магазин на летището! – измърмори майка ми под нос и цъкна с език.
Лили разкъса хартията и засия, когато намери вътре тиара. Беше покрита с изкуствени скъпоценни камъни.
– Защото съм принцеса! – възкликна тя.
– Да, принцеса си – потвърди баба, която влезе в дневната. Носеше розово-пурпурна престилка и говореше с ироничен тон, който бях прекалено малка да оценя. Тя измери Лили с унищожителен поглед и сложи на масата поднос с топли пайове с мляно месо. Баба, която винаги държеше да прави нещата по свой собствен начин, приготвяше пикантни пайове на Коледа. Те съдържаха мляно телешко, лук и – тайно – мъничко табаско. Поднасяше ги с малки чашки сос от печено месо.
Лили се нацупи.
– Защо не може да ядем нормални пайове с мляно месо?
– Защото нормалното е скучно – отговори баба. После прегърна сина си, моя баща, и седна до Нанси. Мисля, че никога не спря да иска родителите ни да се съберат също толкова, колкото и ние. Постоянно организираше семейни събирания с надеждата наистина да ги събере.
Камерата се насочва към Роуз и дава лицето ѝ в едър план. Тя държеше кутия, увита в тюркоазена хартия – любимия ѝ цвят. За разлика от Лили, Роуз отвори подаръка си бавно, без изобщо да скъса хартията, докато ние всички чакахме да видим какво има вътре.
– Еха! Благодаря, татко – каза тя и вдигна един телескоп.
– Няма за какво. И ако случайно звездите невинаги светят за теб…
Роуз отвори втори подарък и аз си спомням какъв беше още преди да го видя на екрана: кутия със звезди, които светеха в тъмното.
– Благодаря! – възкликна Роуз и го прегърна силно. Това ме накара да осъзная, че Лили не му благодари нито веднъж.
– Искам звезди! – изхленчи Лили и скръсти ръце на гърдите си.
Татко не ѝ обърна внимание.
– А този подарък е за Дейзи, моята дребосъчка – каза той и ми подаде една кутия.