Вътре имаше пет нови книги – красиви издания с твърди корици. Нямах търпение да започна да ги чета.
– Винаги е важно да преживяваш приключения, дори и само във въображението си. Понякога тези приключения са най-хубавите – каза той и прозвуча повече като баба, отколкото като самия себе си. После ми даде още един подарък и отначало, когато го видях, не разбрах какво е.
– Това е „Господар на гледката“ – обясни баща ми, но аз пак не разбрах и продължих да се взирам в нещо, което ми приличаше на червен пластмасов бинокъл.
– Знам, че сигурно ти е тъжно, когато сестрите ти заминават на училище, а аз потеглям с оркестъра си и ти трябва да останеш вкъщи… но сега можеш да поглеждаш вътре и да си представяш, че си къде ли не.
Татко сложи някаква странна макара в уреда и го вдигна към лицето ми. Спомням си, че отначало се уплаших, но после видях снимка на гора, толкова истинска, та си помислих, че мога да я докосна. Той ми показа как да щракам от едната страна на приспособлението. Макарата се раздвижи и аз видях снимка на водопад. Беше като някакво вълшебство. Засмях се и баща ми се усмихна широко, но усмивката му посърна, когато забеляза розовия белег по средата на гръдния ми кош. Видях реакцията му, когато си спомни, че съм счупена, и се почувствах виновна, че го карам да се чувства толкова тъжен.
– Толкова ми липсвахте всички! – каза той. Думите му бяха като прегръдка и аз исках да им повярвам. Камерата го улавя как поглежда към майка ми, а тя отклонява погледа си. Бях прекалено млада, за да разбера какво се случваше помежду им тогава. Когато се вкопчиш прекалено силно в нещо, понякога боли.
– Конър, надявах се, че ще си тук – каза татко и му подаде малък подарък. – Дай ми камерата, докато го отваряш. Надявам се да ти хареса.
Камерата се обръща към Конър, който изглежда абсурдно щастлив, сякаш никога преди не е получавал коледен подарък, и аз се замислям дали случаят не е точно такъв. Баба казваше, че има хора, които не вярват в Коледа и не я празнуват и самата мисъл за това ме натъжи.
– Различните хора вярват в различни неща – каза тя, когато аз не я разбрах.
– Ти в какво вярваш? – попитах аз.
Баба се усмихна.
– Вярвам в добротата и усърдната работа.
– А в Бог?
Тя пак се усмихна.
– Вярвам, че Бог вярва в добротата и усърдната работа.
– А аз в какво трябва да вярвам? – попитах.
– Ти трябва да вярваш само в това, което ти искаш да вярваш, и винаги трябва да вярваш в себе си.
Това беше добър съвет и аз никога не го забравих.
Конър внимателно разви йо-йо, каквото не бях виждала никога преди.
– Намерих го в Шанхай, когато имах концерти там – каза татко и майка ми завъртя очи. – Казаха ми, че това са най-хубавите йо-йо на света, но ти си специалистът!
– Съвършено е. Удивително. Благодаря – отговори Конър. В очите му имаше сълзи, сякаш баща ни му беше дал йо-йо от чисто злато.
– И… чух, че пишеш за училищния вестник. Помислих си, че това ще ти е полезно, ако нямаш фотограф – продължи татко и му подаде втори, малко по-голям пакет.
Беше фотоапарат „Полароид“ и лицето на Конър грейна като елхата, до която седеше. Спомням си, че цял следобед не спря да ни снима за родословното дърво, което правеше на семейството ни. Снима Роуз по-често от всички други. Баба използва тези снимки, за да нарисува лицата ни на стената в „Морско стъкло“ след няколко седмици, така че образите на тези, които бяхме в онзи ден, останаха запечатани във времето.
Подаръкът на татко за баба беше часовник с кукувица от Германия. Това е един от най-ексцентричните часовници в коридора. На всеки час, с абсолютна точност, от две мънички врати излизат мъничък дървен мъж и мъничка дървена жена и се срещат по средата, преди тя да му отсече главата с брадва. Правят го по много пъти на ден, всеки ден. Подаръкът на баща ми за бившата му съпруга не е толкова смущаващ. Той подаде на майка ми червена кадифена кутийка и когато я отвори, Нанси се усмихна искрено. Всички се възхитихме на красивия сребърен медальон с форма на сърце. Вътре имаше място за две мънички снимки и когато майка ми се усмихна на сестрите ми, бях сигурна, че лицата, които иска да задържи вътре, са именно техните.
Спомените менят формата си, особено детските, но това беше една хубава Коледа. Мисля, че никоя от нас не оцени това, че родителите ни я прекараха заедно заради нас, макар че отскоро бяха разведени. Когато погледна назад към миналото, си мисля, че може би са направили повече, за да подобрят живота ни, отколкото понякога си спомняме. Моята колекция от щастливи детски спомени е доста малка.
Ние създаваме щастливите моменти със семействата си. Понякога ги съшиваме във времето от отделни парчета, за да ги направим по-важни, отколкото всъщност са. Споделяме ги и заедно се стремим да не ги изпуснем, сякаш са някакво съкровище, дори когато започнат да ръждясват. Понякога тези моменти променят формата си в спомените ни, понякога спираме да ги виждаме такива, каквито са били наистина. Понякога имаме различни спомени за едни и същи моменти, сякаш никога не сме ги преживявали заедно.