Спомням си храната, която ядохме, игрите, които играхме, и музиката, която слушахме. Спомням си как Джон Ленън пееше за Коледа по радиото и как майка ми каза колко съжалява, че е мъртъв. Попитах я дали ѝ е бил приятел; бях прекалено малка и не знаех как хората може да скърбят за някого, когото никога не са срещали. Спомням си как със сестрите ми припявахме на „Искам всеки ден да можеше да бъде Коледа“ и как цялото семейство пя коледни песни, докато татко свиреше на пианото.
Чух как родителите ми спореха в кухнята, но не за дълго.
– Не можеш да купиш обичта им! – изсъска Нанси, а татко измърмори някакъв неясен отговор. Сега, вече голяма, осъзнавам какъв е бил проблемът: той можеше. Появяваше се един-два пъти годишно с подаръци, увити в лъскава хартия и завързани с красиви панделки, и ние се държахме с него като с цар. А нея я приемахме много или малко като даденост, баба също. Има неща, които всички трябва да знаем да не правим, но да си човек означава, че никога не можеш да знаеш всичко.
Алкохолът като че ли винаги помагаше на родителите ми да изтърпят компанията си, затова с годините започнаха да го пият във все по-големи количества и препирните отстъпиха място на мълчаливи погледи и онези най-разнообразни безмълвни разговори, които водят всички родители, когато децата им могат да чуят.
Тази вечер, след като родителите ми ме сложиха в леглото – заедно, но разделени – и угасиха лампата, видях на тавана на стаята си цяла галактика блестящи звезди. Роуз беше използвала безценните си светещи в тъмното стикери, за да украси моята стая вместо своята.
– Лека нощ, дребосъчке – прошепна тя, застанала на прага ми.
– Защо? – попитах аз шепнешком.
– Защото заслужаваш да виждаш звездите също толкова, колкото всички други.
10 Американска марка замразени напитки. – Бел. прев.
Деветнадесет
31 октомври, 02:00 ч. – четири часа до отлива
– Защо беше с нас онази Коледа? – обръща се Лили към Конър след края на филма.
Той отговаря, без да я поглежда:
– Баща ми пак беше в клиника за рехабилитация и баба ти предложи да се грижи за мен.
Тишината, която следва, се разбива от звука на часовници в коридора. Два часът посред нощ е и всички изглеждаме изтощени, особено майка ми. Тя отпива глътка студен чай.
– Има ли начин да изключим часовниците? Не искам да събудят Трикси – казва Лили.
Племенницата ми е толкова тиха, заспала на канапето в дъното на стаята, та почти съм забравила, че е там. Учудвам се, че звукът на телевизора не я събужда, да не говорим за часовниците, но после си спомням приспивателното, което по-рано са сложили в чая ѝ. Приспивателните на майка ми са толкова силни, че могат да повалят и слон. Лили става от дивана, за да провери как е дъщеря ѝ.
– Къде е тя? – пита сестра ми.
Всички сме на крака след броени секунди. А после всички се взираме в празното канапе и одеялото на пода.
– Къде е Трикси? – изпищява Лили – същия въпрос за втори път, но отново никой не отговаря. Тя се взира в лицата ни едно по едно и търси отговор. Тъй като нямаме такъв, започваме да оглеждаме стаята – да проверяваме зад дивана и завесите, – но Трикси не е тук.
– Няма я – казва Лили. – Не разбирам.
Роуз се приближава до нея. Автопилотът на винаги готовата да закриля по-голяма сестра автоматично се включва.
– Опитай се да запазиш спокойствие. Не може да е отишла далеч. Знаеш какви са тийнейджърите – нали и ти си била тийнейджърка.
– Мислех, че сме сложили приспивателно в чая на Трикси? – обажда се Нанси.
Лили се нахвърля върху нея.
– Наистина сложихме.
– Но това би трябвало да я накара да спи часове наред. Освен ако…
– Освен ако какво? – тросва се Лили.
– Освен ако някой не я е преместил… – прошепна Нанси.
Не разбирам как някой може да е преместил Трикси, без никой от нас да види. Но канапето е в дъното на стаята, а ние всички се взирахме в отсрещната посока, към телевизора. Освен това сега е среднощ и всички сме изтощени от скръб и умора. Всички излизахме от стаята по-рано. Трикси беше ли тук, когато се върнахме? Някой провери ли? Въпреки постоянните стрелички на майка ѝ за размера на роклята ѝ, Трикси е с нормално тегло за възрастта си. Бих я описала дори като слабичка. Един възрастен би я повдигнал много лесно. Мисля, че наистина е възможно някой да я е отвел, и от тази мисъл се чувствам още по-зле, защото поне един от нас трябваше да я държи под око.