В коридора часовниците спират да бият. Никой не казва нищо, но всички тръгваме след Лили, която излиза тичешком от дневната, минава по коридора и се втурва в кухнята. Застава пред черната стена и когато виждам поемата на баба, разбирам защо.
Семейството на Дейзи Даркър беше от черно по-черно.
Един умря, а другите излъгаха, че не е станало нищо нередно.
Майката на Дейзи Даркър беше актриса със сърце най-студено.
От трите деца не обичаше всички и заслужаваше да загуби ролята уредена.
Роуз, на Дейзи Даркър сестрата беше най-голяма от трите – и умна, и тиха, прекрасна, но обречена да умре в самота.
Лили, на Дейзи Даркър сестрата, бе най-суетната сред децата – себична, разглезена, вещица съща. Заслужаваше онзи куршум във главата.
Тайната история на Дейзи Даркър, уви, трябва да се разкаже.
Но сърцето ѝ болно беше за нея началото, беше и краят.
Близките на Дейзи Даркър похабиха толкова години в лъжа.
Обречени заедно, те урока научиха, преди да умрат.
Частта за Трикси сега е зачертана по средата.
– Боже мой! – прошепва Лили, вперила поглед в тебеширените думи, и покрива носа и устата си с ръце, сякаш се моли на Бог, в когото знам, че не вярва. – Сбъдва се – казва тихо тя, обръща се и поглежда към всички нас. – То… се… сбъдва.
– Кое се сбъдва? – пита майка ми.
Сега Лили трепери. Посочва към поемата, оглежда лицата на семейството ни за някакъв признак на разбиране, но не открива никакъв. Аз обаче знам точно какво има предвид, макар че съм прекалено уплашена да го изрека на глас. В далечината навън се разнася тих тътен на гръмотевица. Не бях забелязала колко силно вали. Бурята се приближава и къщата ми се струва ужасно студена. Думите се търкалят от устата на Лили толкова бързо, че ние едва успяваме да ги следим.
– Поемата на баба на стената! Не можете ли да я прочетете? Не разбирате ли какво ви казвам? Това е поема за нас. За това, как умираме. Един по един. Баба е мъртва, татко е мъртъв, а сега Трикси е…
– Изчезнала. Просто е изчезнала. Ще я намерим – прекъсва я Роуз.
– Това е само една от глупавите поеми на баба – казва майка ми.
– Откъде да знаем, че я е написала тя? Според мен почеркът не прилича на нейния. Всеки може да се е промъкнал тук през нощта и да е написал поема на стената. – Думите на Конър не ни успокояват, а и той сякаш просто мисли на глас. Спомням си за тебешира, който видях на дънките му по-рано, и колко бързо го изтърси. Не е казвал нищо дълго време и сега всички се обръщат и се взират в него.
– Прав си – казва Лили. – Твоето име го няма там. Може би ти си я написал.
– Може би трябва да спрем да си губим времето и да потърсим Трикси – обаждам се аз.
Преди някой да отговори, се разнася нова гръмотевица, много по-оглушителна от последната. Нанси леко се олюлява и се вкопчва в ръба на кухненската маса за опора.
– Добре ли си? – пита Роуз.
– Да. Наистина – отговаря Нанси. – Имам главоболие и съм уморена като всички вас. Защо вие тримата не проверите горе, а аз да продължа да оглеждам тук долу?
– Чудесна идея – казва Лили. Тя никога не слуша никого освен майка ни.
Аз, Роуз, Лили и Конър се втурваме по стълбите, като викаме името на Трикси, преди всеки да отиде да претърси различна стая. Аз започвам с онази, в която снощи спаха Лили и Трикси.
Това е стаята, в която сестрите ми живееха като деца, когато идваха в „Морско стъкло“. По-голяма е от моята, но все пак те бяха две. Всичко е същото, както тогава, с противно розов килим, розови завеси и тапети на цветя. Сестрите ми бяха типични момичета. Все още виждам черните правоъгълници там, където лепяха плакатите си по време на летните ваканции – винаги момчешки музикални групи за Лили и сладки животни за Роуз. Има две легла до две срещуположни стени, две малки маси, два прозореца и стена с вградени гардероби.