– Трикси? – питам аз шепнешком, но никой не отговаря. Чувам само как дъждът яростно барабани по прозореца, а вълните се блъскат в скалите отвън. Това все още е стая, разделена на две. Леглото на Лили е неоправено, на пода по него има нахвърляни дрехи, а нощното ѝ шкафче е затрупано със списания и гримове, макар че е тук само от няколко часа. От другата страна на стаята, в рязък контраст с хаоса, леглото на Трикси е оправено. На нощното ѝ шкафче виждам само стара книга, която сигурно е взела от библиотеката на баба, и чаша вода.
Коленича на пода и поглеждам под леглата, но там няма нищо. Чувам още един дълбок тътен от гръм в далечината и изпитвам непреодолимо желание да се скрия. Когато бяхме деца, бурите в „Морско стъкло“ бяха редовно явление – и емоционалните, и буквалните. Помня колко се страхувах от шума на гръмотевици навън – или от крясъците на долния етаж. Толкова много, че нощем често идвах тук тичешком. Страхът беше едно от малкото неща, които сплотяваха мен и сестрите ми като деца.
Буря в „Морско стъкло“ не е същото като буря в Лондон или на което и да било от другите места, на които съм живяла. Да си на този мъничък остров по време на буря е като да си на стар, разнебитен кораб насред морето – кораб, който положително ще потъне, ако вълните станат прекалено високи. Навремето се криехме заедно под леглата в тази стая, когато животът станеше прекалено шумен – Лили под едното легло, аз и Роуз сгушени под другото. После брояхме секундите между светкавицата и гръмотевицата, която неизбежно я следваше. Установявам, че и сега броя.
„Едно Мисисипи… Две Мисисипи… Три Мисисипи…“11
Друг път, когато бурята ни изненадаше нощем, нямах друг избор освен да се скрия сама под леглото си в моята стая. Но винаги се чувахме една друга как броим през стените в мрака. Колкото повече се приближаваше бурята, толкова по-голям страх изпитвахме, когато светкавицата улучеше стаята, в която се криехме. Сигурна съм, че в този момент и сестрите ми споделят същите безмълвни спомени.
„Едно Мисисипи… Две Мисисипи…“
Вратите на вградените гардероби, заели едната стена на стаята, са от дървени летви. Когато оглеждам стаята за последен път, съм убедена, че виждам с крайчеца на окото си една от летвите да помръдва. Застивам, оставам съвсем неподвижна, заслушвам се.
– Трикси? – прошепвам.
Чувам нещо.
– Трикси, вътре ли си?
Отговаря ми само тишината и аз почти решавам, че съм си въобразила. Но после чувам звук, който прилича на много тихо дишане.
Искам да отворя със замах вратите, но ме е страх какво ще намеря.
Небето пред прозореца за втори път се осветява от светкавица и отново ми се струва, че зад вратите на гардероба нещо мърда. Сега не мога да не му обърна внимание и заставям краката си да направят крачка нататък. Внушавам си, че няма от какво да се боя, макар че събитията от тази вечер говорят обратното. Гардеробът е толкова близо, че мога да го докосна, и аз бавно посягам към дръжката. Проблясва нова светкавица.
„Едно Мисисипи…“
Не стигам до две.
Гръмотевицата прозвучава като жадна публика, която аплодира бурно преди края на представлението. Шумът е почти незабавен и толкова висок, че сякаш разтърсва къщата. Светлините угасват и аз отново се превръщам в дете, ужасено в мрака, прекалено уплашено, за да помръдне или да издаде звук. Казвам си, че токът просто е спрял, и се опитвам да запазя спокойствие.
Но идва нова светкавица.
Осветява всичко, включително вратите на гардероба, и аз виждам между летвите две очи, които се взират право в мен, преди цялата стая да потъмнее.
А после вратите започват да се тресат и да дрънчат.
Някой е затворен вътре и иска да излезе.
11 Целта на това броене е да не се допуска прекалено малка пауза между числата. – Бел. прев.
Двадесет
31 октомври, 02:15 ч. – по-малко от четири часа до отлива
Всичко се случва толкова бързо: светкавицата, очите зад вратата на гардероба, тъмнината, а после гласът на Роуз точно зад мен, в стаята.
– Какво правиш ти тук? – пита тя и отначало си помислям, че има предвид мен.
Роуз носи фенерче, сякаш е знаела, че токът ще спре, и сега го насочва към гардероба, преди да отвори със замах вратите.
Кучето Попинс изскача навън и се втурва към нас. Излайва и размахва опашка, а после облизва лицето на Роуз.
– Кой те пъхна вътре? – пита тя и когато кучето не отговаря, и двете се обръщат и поглеждат в посока към мен.