– Не съм била аз – обаждам се.
– В другите стаи няма никаква следа от Трикси – казва Конър и застава на потъналия в мрак праг. Роуз насочва фенерчето към него и той вдига ръка, за да предпази очите си. – Откъде го взе? – пита я.
– Когато проверих стаята на Нанси, го намерих под леглото – казва Роуз. – Помислих си, че ще ни е полезно, ако угасне токът – той често угасва при буря. Но намерих и нещо друго.
– Трикси?
Роуз понижава гласа си до шепот.
– Не. Това.
Конър влиза по-навътре в стаята, а Роуз изважда малка чантичка с щампа на цветя.
Конър поклаща глава.
– Какво е това?
– Изчезналият комплект за диабет на Лили.
– Мислех, че не може да го намери. Какво прави под леглото на майка ти?
– Не знам.
Вратата на стаята изскърцва и подсказва, че зад нея има някого. Всички се обръщаме и отстъпваме назад – аз вече не съм единствената, която се страхува – и фенерчето на Роуз разкрива Лили, застанала на площадката. Ориентирала се е в тъмното с помощта на запалката си и още я държи, вдигната нагоре, като фенка на поп концерт. Лицето ѝ изглежда странно, сякаш не ни вижда ясно.
– В стаята на баба няма и следа от Трикси. Вие намерихте ли нещо?
– Не – отговаря Роуз, преди някой друг да е успял. – Да се връщаме долу, може Нанси да е имала повече късмет. Опитай се да не се тревожиш, ще намерим Трикси.
– Добре – кимва Лили, сякаш отчаяно иска някой друг да поеме командването. От обичайната ѝ войнственост няма и следа. Изглежда сломена. Сякаш със захранването на „Морско стъкло“ е спряло и нейното.
Запълзяваме надолу в тъмнината. Роуз е първа с фенерчето. Безмълвният ни страх изглежда свиреп като бурята навън. Тук долу сякаш е още по-студено сега, когато огънят е догорял, но не затова сме сгушени един до друг. Конър взема една свещ от камината и я запалва и ние се връщаме до канапето до прозореца в дневната – последното място, на което всички видяхме Трикси.
– Не разбирам. Тя беше точно тук – казва Лили, хваща одеялото и го вдига към носа си като куче, което търси миризма.
– Ще я намерим – казва Роуз, но от тона ѝ не съм убедена, че го вярва. – Много си бледа. Намерих това горе. Кога за последно си сложи инжекция?
Лили взема комплекта за диабет и веднага го отваря.
– Преди часове. Къде го намери?
Роуз забива очи в пода.
– В стаята на Нанси. – По някаква причина отговорът ѝ звучи като лъжа.
– Няма я инсулиновата писалка – казва Лили.
Времето сякаш отново спира, докато всички ние се мъчим да възприемем този последен житейски обрат.
– Нанси? – провиква се Лили, но няма отговор. И майка ни я няма никъде.
Заедно претърсваме всички стаи на долния етаж. Попинс ни следва. Мисля, че преди го смяташе за игра, но сега върви с подвита опашка и прибрани уши. Не мога да не се запитам дали не чува нещо, което ние не можем. Гръмотевиците и светкавиците продължават, докато ние се движим през къщата само с фенерче и свещ, макар че поне бурята сякаш се отдалечава.
– Трикси!
Лили повтаря името на дъщеря си – всички го викаме, – но никой не отговаря.
Влизаме в библиотеката. Тя е пълна с книгите на баба, натъпкани без особен ред във всяко свободно пространство на лавиците, които покриват всички стени. На дивана няма отпечатък от тялото на Роуз, която е спала на него по-рано, но чантата с багажа ѝ е в ъгъла. Стаята е студена, тъмна и празна.
После Роуз ни повежда към кухнята. Очевидно е, че огромното помещение в дъното на къщата също е празно, но ние се редуваме да проверим под масата, в шкафовете и зад завесите. Конър е по-висок от нас и без да иска, главата му влиза в черно-оранжевите хартиени гирлянди, с които баба е украсила тавана за Хелоуин. Струва ми се, че се движим чисто механично, уплашени, че местата, които трябва да проверим, ще свършат. И всички се опитваме да не поглеждаме към тебеширената поема на стената.
– Трябва да проверим студиото на баба – казва Роуз и двете с Лили се споглеждат неловко. Мисля, че е защото като деца не им позволяваха да влизат там.
– Сигурно е заключено. Преди винаги беше – казва Лили и тръгва към вратата. Но когато натиска дръжката, вратата се отваря със зловещо скърцане. Дори на слабата светлина всички виждаме, че някой е тършувал в студиото.
Конър влиза първи.
– Какво, по…
– Може би някой е търсил книгата, която баба каза, че пишела? – предполага Роуз, давайки отговор, преди някой да е имал време да зададе въпрос.
– Или е търсел някакви дреболии на писателката Беатрис Даркър, за да ги продаде онлайн – подмята Конър.
Роуз не му обръща внимание.
– Баба каза, че ще напише една последна книга за всички нас…може би това е било нещо, което някой не е искал хората да прочетат.