Студиото, в което винаги е царял организиран хаос, е обърнато с главата надолу. Навсякъде по пода се стелят рисунки и хартия, има извадени чекмеджета, счупени на две моливи и съборени бои. Минаваме през бъркотията от единия край на стаята до другия и аз забелязвам на стената някои от по-новите илюстрации и поеми. Всички те се различават много едни от други, но всички са в стила на баба.
Това е краят на историята
за семействата разбити, за приятели забравени
и за грешки непоправени.
Една от любимите ми поговорки на баба е написана със сребърни букви на стената върху синьо-черния фон на море. Винаги ми напомня на „Морско стъкло“ и за това, как се връщах тук година след година.
Ако не можеш да намериш обратния път към Щастие,
тръгни към мястото, което познаваш като По-малка тъга.
– Мисля, че Роуз може би е права. Ами ако някой от семейството е искал да намери книгата на баба, да ѝ попречи да излезе? – пита Конър.
– Аз мисля, че някой трябва да спре да се прави на детектив – казва Лили, но той продължава.
– Баба винаги влагаше тайно значение в стихотворенията, които пишеше… те не бяха просто детски стихове…
– Ами ако някой има тайни, които не иска да излязат на бял свят? – съгласявам се аз.
– Тайни, заради които е бил готов да извърши убийство – добавя Конър. – И затова я е убил…
– Моля ви, може ли да се съсредоточим върху дъщеря ми? Трябва да я намерим! – прекъсва ни Лили.
– Къде е Нанси? – питам аз, но никой не отговаря. Мисля, че всички прекалено се страхуваме от отговорите, които мълчаливо нахлуват в главите ни. Майка ми открай време е горда и не обича да споделя. Всички знаем колко би намразила идеята някой да напише истината за нея или за децата ѝ. Дори прикрита като роман.
Последното малко стихотворение на стената е придружено от илюстрация в познатия стил на баба. Нарисуваният с водни бои силует е на три момиченца, които се държат за ръце. Бил е предназначен за последната ѝ книга, тази за нас – сигурна съм. Стаята изведнъж ми се струва по-студена, отколкото преди да прочета думите. Същите, които по-рано видяхме на кухненската маса, но този път с красивия почерк на баба. Това ме кара да мисля, че някой е намерил илюстрацията тук, преписал е думите и ги е оставил на онзи лист хартия в кухнята, за да ги намерим ние.
ПОЧЕРПКА ИЛИ ПАКОСТ ДЕЦАТА ЧУВАТ,
ПРЕДИ В НЕБИТИЕТО ДА ОТПЛУВАТ.
Когато бяхме деца, никога не ми позволяваха да ходя със сестрите си на почерпка-или– пакост. Майка ми казваше, че е прекалено опасно. Като семейство винаги се обличахме официално за Хелоуин – това беше рожденият ден на баба и тя настояваше, – но после Роуз и Лили отиваха на почерпка-или-пакост с местните деца, а аз оставах вкъщи и завиждах заради забавленията им и заради сладките, които носеха вкъщи на другия ден. Приливът означаваше, че винаги трябва да останат да пренощуват у приятелите си, защото не можеха да се върнат в „Морско стъкло“, преди морето да се оттегли. Това беше още нещо, което като деца сестрите ми имаха, а аз не: приятели. Така и не ми позволиха да си ги създам.
Баба винаги се опитваше да ме развесели с тайни сладки само за мен, скрити къде ли не в „Морско стъкло“. Докато Роуз и Лили се забавляваха на сушата, аз прекарвах вечерта с нея, седнала до огъня, и слушах разказите ѝ. Тя не одобряваше почерпка-или-пакост и всяка година ми напомняше защо. Това, което ние смятахме за невинно забавление на Хелоуин, беше започнало като част от езически ритуал, в който хората се обличали със страшни костюми на 31 октомври, за да уплашат и прогонят мъртвите. Предлагали им храна или напитки в опит да ги умиротворят – оттам произлизат всички тези безплатни сладки и бонбони. През Средновековието този ритуал бил известен като пантомима. Когато християнството стигнало до Европа, на сцената на Деня на вси светии била започнала нова практика – хранене на душата. Бедни хора посещавали домовете на богатите и приемали сладкиши, известни като торти на душата, в замяна на обещание да се молят за мъртвите роднини на собствениците. Шотландия възприела традицията и я изопачила още малко, насърчавайки младите хора да посещават домовете на съседите си и да пеят песен, да рецитират поема или да изпълняват някаква друга „пакост“, преди да получат почерпка от ядки, плодове или монети. Названието „почерпка-или-пакост“ започнало да се използва едва през двадесетте години на двадесети век в Америка и баба казваше, че било подигравка с някогашния важен ритуал. Беше ѝ много неприятно, че хората се насърчават да се страхуват от мъртвите, вместо да ги почитат, и винаги завършваше разказа си с едни и същи думи: