– Не е нужно да се страхуваш от мъртвите, дръж под око живите.
Излизаме заедно от студиото на баба, без да имаме представа какво се е случило и без никаква представа как да намерим Трикси.
Музикалната стая е последното място, на което можем да погледнем. Мисля, че стана така, защото никой от нас не иска отново да вижда мъртвия ми баща. Точно преди да отворим вратата, проблясва светкавица и аз автоматично започвам да броя.
„Едно Мисисипи…“
Светкавицата осветява стаята, а сянката на пианото танцува по стените.
„Две Мисисипи…“
И тук няма и следа от Трикси. Няма нищо, което да не на мястото си, с изключение на липсващия клавиш от пианото, който забелязах по-рано. Спомням си къде стои До от четвърта октава и виждам, че е изчезнал Си.
„Три Мисисипи…“
А после осъзнавам, че липсва не само клавишът. Мъртвото тяло на баща ми е изчезнало, също като това на баба преди.
Конър прави крачка напред.
– Мамка му, какво…
В далечината изтрещява гръмотевица и всички се взираме един в друг в мрака. Лицата ни са почти целите в сянка, но изглеждаме еднакво уплашени. Лили пристъпва към Роуз и вдига ръка, както когато бяха деца. Дъждът, който бичува прозорците, сякаш се спира да помисли и настъпват няколко кратки мига абсолютно мълчание.
Докато всички не чуваме драскане – като нокти по черна дъска – навън в коридора.
Двадесет и едно
31 октомври, 02:25 ч. – по-малко от четири часа до отлива
Конър грабва фенерчето от ръката на Роуз и излиза тичешком в коридора. Ние се втурваме по петите му и когато го настигаме, виждаме откъде идва звукът.
Попинс дращи по вратата на килера под стълбите и сега започва да скимти.
Лили пристъпна напред и се опитва да отвори вратата, но тя е заключена.
– Трикси? – провиква се тя и удря с юмрук по нея. – Вътре ли си?
Никой не отговаря. Лили отново удря с юмрук по вратата, този път по-високо, и дървената врата издрънчава на старите си шарнири. Лили разклаща дръжката на бравата в безсилен гняв.
– Дай аз да опитам – казва Конър и връща фенерчето на Роуз. Но и той не може да отвори вратата.
– Къде е ключът на проклетия шкаф? – пита Лили, но подозирам, че никой от нас не знае.
Кучето излайва и отново започва да драска по вратата.
– Тихо, Попинс! – изкрещява Лили.
– Ключът е у нея – прошепва Роуз.
– Какво?
– Ключът е у нея.
– Да не си полудяла?
– Завързан е за нашийника. Виж! – подканва я Роуз и насочва фенерчето към кучето.
Струва ми се, че сме се взирали в Попинс много дълго време, преди някой да забележи нещо по-различно. Тя примигва към нас, гледа ни иззад двете плитчици, които пречат на козината ѝ да влиза в очите. Честно казано, изглежда малко виновна. Но няма никаква логика – дори за нелогично семейство като моето – във варианта една стара английска овчарка да стои зад всичко случило се тази вечер. Роуз се навежда да свали ключа от нашийника. Трудно е да видим нещо на слабата светлина и минава известно време, преди да го развърже.
– Побързай! – подканва я Лили.
– Опитвам се – отговаря спокойно Роуз. Най-накрая изважда ключа, пъха го в заключената врата и всички затаяваме дъх. Като деца се страхувахме от този килер. Знаехме, че вътре има мишки и паяжини. Навремето си представях, че в сенките живее семейство гигантски паяци, готово да изяде всеки, който е проявил глупостта да влезе.
Роуз завърта ключа и вратата изскърцва, докато тя бавно я отваря.
Прекалено е тъмно, за да видим каквото и да било. Няма никаква светлина.
Роуз насочва фенерчето напред и влиза вътре, а ние, останалите надникваме над рамото ѝ от въображаемата сигурност на коридора.
Първото, което усещам, е миризмата: когато хората умират, се случват лоши неща. Първото, което виждам, е баба: седнала е на пода на килера, облегната на голата тухлена стена в мрака. Щеше да прилича на човек, който е задрямал – в килер, – ако не бяха посивялата ѝ кожа, огромната кървава рана на главата и кръвта, която беше потекла по цялата ѝ буза и по рамото на бялата ѝ памучна нощница. Тебеширът, който държеше, когато я намерихме първия път, сега е заменен с химикалка и четка за рисуване, завързани за ръката ѝ с червена панделка. И тялото на баща ми е преместено тук. Счупената му диригентска палка все още е завързана за дясната ръка по същия начин. Стои във въздуха, навярно поради вкочаняването след смъртта, сякаш баща ми дирижира невидим оркестър в килера под стълбите. Този сюрреалистичен образ събужда у мен спомен – спомен, който бих предпочела да забравя. Мисля, че е било началото на хиляда деветстотин осемдесет и трета. Третия път когато умрях, беше първият, когато излъгах за това.