Аз бях виновна за всичко и всъщност в онзи ден сърцето ми не спря, макар че не го казах на никого. Тогава за първи път разбрах, че да премълчиш истината е почти същото, като да излъжеш, но не съвсем. И макар че се чувствах виновна за всичко, което се случи впоследствие, аз така и не си признах. Може да извършиш дори убийство и да ти се размине, когато всички си мислят, че умираш.
*
– Трикси! – изкрещява Лили и ме изтръгва от спомена.
Обръщам се да погледна накъде гледа сестра ми – към дъното на килера под стълбите – и виждам племенницата си, свита на пода в сенките. Розовата ѝ пижама е покрита с прах и пръст, в косата ѝ има паяжини, очите ѝ са затворени, а кожата ѝ е толкова бяла, че прилича на призрак. Тя не помръдва, дори когато Лили изкрещява името ѝ за втори път.
Трикси
Племенницата на Дейзи Даркър бе преждевременно умно момиченце.
Както всички патета, изоставени в тишината, тя няма да понесе добре пущинака.
На петнадесет (вътрешно тридесет), Трикси Даркър беше умна и мила.
Ала задаваше много въпроси, а някои истини са трудни за откриване.
Неочаквано избраха детето да наследи на бабата имота – решение, което предизвика много болка, ревност и омраза.
Родната ѝ майка се почувства излъгана и ощетена, семейството – оскърбено.
Бащата на детето навярно би се радвал, но никой не знаеше как се е казвал.
Въпреки безкрайните въпроси, детето искаше едно да знае само:
кой е баща му и знае ли за него, или цял живот ще е само с мама?
Мигът дойде и никой не разбра кого да обвини,
щом под стълбите я откриха.
О, някой оставил е детето във килера да умира!
Дали в нечие сърце скръб за него ще извира.
12 Непреводима игра на думи – на английски conductor е и „диригент“, и „кондуктор“. – Бел. прев.
Двадесет и две
31 октомври, 02:30 ч. – по-малко от четири часа до отлива
Роуз пропълзява в килера и внимателно изважда Трикси. Никой не казва нищо. В къщата кънти зловеща тишина. Струва ми се странно, че Лили не се втурва към дъщеря си, но си помислям, че може да е в шок. Всички сме в шок. Освен Роуз, която отново поема контрол над ситуацията. Тя внимателно полага Трикси на паркета в коридора.
– Дръж лъча стабилен! – тросва се тя на Конър, навежда се над племенницата ми и търси пулс. Струва ми се, че го търси цяла вечност, но най-накрая кимва.
– Жива е.
– О, слава богу! – възкликва Лили, но усмивката ѝ скоро се стопява. – Кой го направи?
Никой не отговаря.
– Кой от вас го направи? Тя не се е заключила сама в проклетия килер!
– Чакай – прекъсва я Роуз. – Жива е, но нещо не е наред.
Наблюдаваме я как оглежда Трикси от главата до петите. Трикси е в безсъзнание, мъртвешки бяла и забелязвам, че един от чорапите ѝ липсва. И Роуз го забелязва и се вглежда надолу в голия ѝ крак.
– Между пръстите на краката ѝ има малко засъхнала кръв – казва Роуз сякаш на себе си.
– Какво означава това? – пита Лили.
– Аз… не мога да съм сигурна. Но предполагам, че някой ѝ е инжектирал нещо.
– Какво? Кой?
– Не знам – отговаря Роуз. – Но не можем да намерим Нанси. Изчезналият ти комплект за диабет беше в нейната стая, а инсулиновата ти писалка сега е изчезнала от него…
Лили поклаща глава.
– Не е възможно сериозно да предполагаш, че майка ни е причинила това на Трикси? Тя обича внучката си. Много повече, отколкото някога е обичала нас.
Роуз въздъхва и видимо се обезсърчава.
– Тогава къде е сега Нанси? Нямаме време за това. Трябва ми комплектът ти за диабет.
Лили ѝ го подава и Роуз изважда от чантата малко устройство. Никой не смее да попита какво прави и ми се струва, че всички ние просто сме затаили дъх. Роуз долавя гнева на Лили и изцежда върху устройството една капка кръв.
– Мисля, че са ѝ инжектирали инсулин. Ако съм права, трябва да действаме бързо или…