– Просто направи това, което трябва – казва тихо Лили. Странно ми е да я гледам разплакана и уязвима. Тя винаги ще бъде неунищожимата сестра.
Роуз хуква към библиотеката, в която е спала, и се връща със своя собствена чанта. Прилича на старомоден лекарски куфар от кафява кожа. Подарък от баба, когато приеха Роуз в „Кеймбридж“ да следва ветеринарна медицина. Роуз я отваря и изважда голяма игла и малко шишенце.
– Какво е това? – пита Конър.
– Глюкагон. В комплекта на Лили със сигурност има такъв, но и той е изчезнал. Това е същото лекарство, което даваме на кучетата. Така че ако съм права, тогава…
– Ами ако не си? – прошепва Лили.
Без да ѝ обръща внимание, Роуз инжектира лекарството в ръката на Трикси.
Струва ми се, че сме чакали цяла вечност. Невъзможно е да разберем колко. А после Трикси отваря очи. Примигва няколко пъти и ги спира на Лили.
– Мамо?
– О, слава богу! Слава богу, слава богу! – възкликва Лили, сграбчва Трикси в обятията си и я целува. Аз се разплаквам от радост, облекчение и обич. Оглеждам се наоколо и виждам, че всички правят същото. Никой тук за нищо на света не би наранил това дете.
*
Малко по-късно всички сме обратно в дневната, подпрели вратата с един стол, за да не може никой да влезе или да излезе от стаята. Барикадирали сме се вътре и сме се сгушили до огъня, за да се топлим. Роуз е запалила няколко стари свещи за светлина. Дори в мрака усещам, че Лили трепери. Трикси е до нея, увита в одеяло и вперила поглед в пламъците. Нямаме нищо за ядене и пиене, но не мисля, че някой изобщо има апетит. Струва ми се, че никой не иска да признае какво се случва тук тази вечер, сякаш като не говорим за това, можем да си внушим, че не се е случило. Баба и татко са мъртви, а Нанси изчезна. Или е направила нещо много лошо, или ме е страх, че ѝ се е случило нещо много лошо.
Последното, което си спомня Трикси, е, че е изпила чаша чай – за който всички знаем, че е съдържал едно от приспивателните хапчета на майка ми, – а Лили я е завила с одеяло на канапето под прозореца.
Не помни, че е била в шкафа.
Нито как се е озовала там.
Нито кой я е заключил вътре.
Нито с кого е била там.
Знае само, че е заспала на канапето под прозореца, а после се е събудила в коридора. Знам, че пълното ѝ неведение за всичко случило се между тези два момента е най-доброто за нея, но за нас, останалите, е разочароващо и плашещо. Спомням си предишната вечер, когато всички седяхме на кухненската маса на баба и се шегувахме как бихме убили някого, ако искаме да ни се размине. Роуз предложи инсулин между пръстите на краката. Очевидно на някого другиго му беше хрумнала същата идея и се беше опитал да я използва, за да убие племенницата ми.
Не мога да повярвам, че всичко това наистина се случва, и не мога да си представя човек, който мрази семейството ми толкова много, че да ни го причини. Оглеждам стаята. Всички в нея имат причина да са ядосани на баба заради завещанието. Майка ми и Лили мразиха баща ми дълго време след развода, но никой тук не би искал да нарани Трикси. Не може да греша за това, нали?
Токът идва, стаята се осветява и ние всички подскачаме.
– Това е добър знак – казва Лили.
– Така ли? – пита Роуз и отново преглежда Трикси, за да се увери, че наистина е добре.
Не мога да не забележа пистолета в кожената чанта на Роуз, докато тя прибира нещата си, и не съм единствената. Очите на Трикси са се окръглили като чинийки, цялото ѝ лице се е превърнало във въпросителен знак.
– Защо имаш пистолет, лельо Роуз? – пита тя.
– Нали каза, че бил на сигурно място? – казва Лили.
Роуз я поглежда и въздъхва.
– Беше, но след всичко случило се аз се чувствам по-сигурна, ако е с мен. – Тя се извръща обратно към Трикси. – Понякога ветеринарите се нуждаят от оръжия. Предполагам, че приличат на оръжията, които си виждала по телевизията – защото са същите, – но ветеринарите ги използват по други причини. Колкото и да е тъжно, ако някое животно е много зле, тогава…
– …го застрелваш? – пита Трикси.
– Понякога. Но само ако това е единственият вариант… ако животното изпитва огромни болки.
– Ще застреляш ли някого от нас, ако изпитваме болки? – пита племенницата ми без капка ирония.
– Трябва да се опиташ да си починеш. Всички ще се махнем веднага щом ни позволи отливът. Няма да ти се случи нищо, уверявам те.
Лицето на Трикси се опитва да наподоби усмивка, но не се получава. Тя е достатъчно голяма и умна, за да знае, че не сме ѝ казали всичко за случилото се тук тази вечер.
Роуз понечва да излезе от дневната.
– Къде отиваш? – пита Лили и гласът ѝ прозвучава уплашено.
– След минута се връщам. Просто искам да проверя нещо.