– Искаш ли да дойда с теб? – пита Конър.
Роуз се взира в него дълго време, но излиза, без да отговори – предполагам, че това е отговор само по себе си. Останалите седим, без да казваме нищо, докато огънят пращи и съска. Сенки танцуват по стените и по лицата ни, а мислите в индивидуалните ни глави са толкова шумни, че почти ги чувам. След няколко минути Конър става и излиза от стаята. Аз тръгвам след него, наблюдавам го от прага и го виждам застанал прекалено близо до Роуз в коридора.
– Добре ли си? – пита той.
– Не. Разбира се, че не – прошепна Роуз в отговор. – Дойдох да взема ключа от вратата на килера – казва тя и потупва джоба на дънките си. – Мисля, че е шперц. Ако съм права, можем да се заключим в дневната, докато дойде отливът. Някой тук се опита да убие Трикси и мисля, че това не е краят.
– Мисля, че си права. Но кой? И защо?
– Не знам. Но докато не разберем, всички сме в опасност – казва Роуз.
– Започна с баба, значи трябва да е бил някой, който е изпитвал гняв към нея. Не мисля, че е само заради завещанието. Някой е обърнал студиото ѝ, докато е търсел нещо, и предполагам, че е бил някой, който не е харесал идеята тя да напише един последен роман за това семейство. Някой, който има тайна.
– Всички имаме тайни – казва Роуз.
– Да, но не всички убиваме хора наляво и надясно, за да запазим тези тайни.
При тези думи Роуз вперва поглед в него, но Конър се е замислил прекалено дълбоко и не забелязва.
– Кой е имал мотив да убие Франк? – продължава той. – И защо някой би се опитал да убие Трикси? Дали снощи не е видяла нещо, което не е трябвало, когато е слязла долу и е открила тялото на баба? Нещо, което може да идентифицира убиеца?
– Който и да е бил, говорим за човек, който е подреден, обича да прибира нещата така, че да не се виждат – казва Роуз, като гледа килера под стълбите.
Конър отваря вратата малко по-широко. На нея все още са написани имената и възрастта на всички ни, както и стена за измерване, в която е написан ръстът на всички ни. Прочитам трите най-горни.
Дейзи, 13 г. – 155 см
Роуз, 10 г. – 140 см
Лили, 9 г. – 127 см.
Това е единственото място във времето и пространството, където някога съм била по-висока от тях.
– Поне знаем къде са изчезналите тела – казва Конър. – И това обяснява защо Попинс драскаше по вратата на шкафа. Това куче никога не е можело да стои надалеч от баба за повече от минута.
Роуз затваря вратата на шкафа и я заключва.
– Не искам да виждам това, което остана вътре. И не желая да говоря за това.
Те се запътват обратно към дневната и аз се прибирам вътре. Не съм сигурна защо, но се радвам, че не ме видяха. Струва ми се, че пропускам парченце от пъзела, и ми е все по-трудно да реша на кого да вярвам.
Сега всички са уплашени, и то с пълно основание.
Някой избива членовете на семейство Даркър един по един.
И се боя, че е само въпрос на време, преди да се случи пак.
Двадесет и три
31 октомври, 02:40 ч. – по-малко от четири часа до отлива
В дневната Лили и Трикси още седят сгушени една до друга на дивана и се опитват да се стоплят. Роуз пъхва ключа за килера във вратата на дневната и се оказва права: наистина е шперц.
– Какво правиш? – пита Лили.
– Заключвам ни вътре, докато свърши приливът. За да сме на сигурно място.
– Ами Нанси? – попита Лили. – Тя не е на сигурно място. Тя е някъде навън, не е просто изчезнала. Аз ли съм единствената, която обича майка ни и се тревожи за нея?
Никой не отговаря.
– Какво, няма да говорим за това ли? В това семейство май обикновено правим точно това, сякаш като се преструваме, че нещо лошо не се е случило, това означава, че никога няма да се случи. Знам какво мислите всички, но Нанси не би го направила.
– Какво не би направила? – пита Трикси. Тя не знае какво всъщност се е случило с нея. Не знае дори, че татко е мъртъв. Доколкото ѝ е известно, баба просто е претърпяла злополука и сега всички ние просто чакаме да свърши приливът.
– Може би не трябва да водим този разговор пред Трикси – казвам аз.
Но Лили не ми обръща внимание. Сестра ми никога не схваща нито един от доводите, които се опитвам да приведа.
– Мислих за всичко, което се случи тази вечер, и единственото обяснение е, че някой друг е тук, в „Морско стъкло“ – казва Лили. – Някой друг е бил тук през цялото време, още преди да пристигнем, изчакал ни е да си легнем и после е започнал да ни довършва един след друг. Някой близък до семейството. Някой, който е знаел за осемдесетия рожден ден на баба и че всички ще дойдем да го отпразнуваме.
– Всички знаеха, че Хелоуин е рожденият ден на баба. Тя ни караше да го празнуваме всяка година – казва Роуз.